-Очередният ухажор?-провождайки с поглед Алексей,се интересува изпълнителят.
-Боже упази,това е младият човек на моя близка приятелка-усмихвам се пак.
-Интересен типаж-замислено проточва той-И въобще тук хората са много занимателни-сноби и повечето празноглави,но занимателни.Дружиш ли с тях?
-Не,аз нямам другари -въртя отрицателно глава-По-скоро са познати и приятели по интереси и бизнес.
-Е,как така нямаш истински другари?-недоумява Богдан-Че може ли така?
Бавно се плъзгаме покрай стените окичени с платна ,правейки вид,че ги обсъждаме.
-Детството си отиде,а с него изчезнаха и другарите,което е нормално.Във зрелият живот е по-другому-въздъхвам.
-Няма нищо нормално в това-възразява той-Ако е преустановена дружбата,не е издържала на изпитанията на времето.Ако някой човек е твой наистина,няма да се разтвори във вечността.
-Времето-това е страшна сила.Също като разстоянието-забелязвам ,спирайки пред непозната за мен картина,на която е изображено момче пускащо в небето червено,въздушно кълбо.-Не можем да ги подценяваме.
-Може би.Но кой знае защо аз продължавам да вярвам,че невъзможното е възможно-свива рамене той и също впива поглед в платното.-Имам другар Мишо,с който сме заедно от детството.След у чилище аз заминах за столицата,а той остана в родният ми град.Вече пет години изминаха,но ние сме си все още най-добри приятели.Мислиш ли,че това е празна работа?
-Не,не разбира се-като поразмислих,отговорих-В своите двадесет и две аз вече отдавна не общувах с училищните си приятели,макар да живеем повечето в един град.
Известно време гледаме момчето,от чиито ръце във всеки момент ще излети кълбото в небето и...мълчим.Но не заради това,че нямаме какво да си кажем.Тишината има много гласове.Може да е пуста и неловка,но бива и комфортна и изпълнена със смисъл.И ние изпитваме вторият вид.
Ами ако музикантът е прав и времето с разстоянието –са само начини да замаскирват неспособността на хората да се привързват искренно и да обичат?Ако вярваме и на класиката,любовта в глобалният смисъл е безсмъртна,и не може току така да изчезне.А ако е умряла,значи не е била истинската.Значи човекът,когото си считал за най-близък,всъщност не се явява такъв.
-А ето тази картина е нещо...-заявява Багерът,леко накланяйки глава настрани-Напомня на отиващото си детство,не намираш ли?
-Да,защото кълбото –това е символът на щастието и отсъствие на грижи?-уточнявам.
-Ее,не съвсем,просто..по-рано му е правило кеф да ги пуска в небето,особено на 1 септември-първият учебен ден?Тогава и имаше хазартен момент,чие кълбо най-високо и далеко-ще отлети.
-Даа,помня-кимвам,внезапно усетила остър пристъп на носталгия.
И така си е-носталгия по прекрасните спомени –стегнатите ученически редици на стегнатите в красиви школни дрехи,кълбата извисяващи се нагоре и непоколебимата увереност,че животът е пред теб.
-Слушай,Карин,-Богдан се оглежда наоколко ,а после понижава глас до полушепот.-Хайде да се видим на друго място и в друго време? Спокойно,насаме,без излишни очи и уши.Много го искам,мнооогооо!
Тонът му изведнъж стана много сериозен и разбирам,че отговорът ми му е така важен.
-Аз..Аз не мога-като събирам цялата си воля ,измънках-Но не защото не искам,а защото имам задължения,които не ни позволяват да продължим нашето познанство.Много по-сложно е,отколкото го мислиш.А и...
-Скъпа!-гласът на Олег,ме застави да се спра на половината изреченеие и стегна като тетивата на лък.-Ето къде си била?
С няколко крачки се приближава и собственически ме обгръща през кръста.
-Току-що говорих с Киселов,който е готов да вземе участие във финансирането на Далеко-изтвочният проект-съпругът ми явно беше доволен от себе си-Успях все пак да го натисна.
-Прекрасна новина-казах,като се опитах да се преборя с внезапно възникналата сухост в гърлото ми-С неговите пари ,делата ще станат по-бързо.
-И още как!-под влияние на своят триумф,той се наклони и целуна набързо устните ми.
А аз вместо да му отвърна,кой знае защо хвърлих поглед към Богдан,който стоеше зад гърба на Олег.Като цяло беше спокоен,но погледът му...Беше забулен от черна мъгла и само зениците му така святкаха,че си мислех,че ще пробият дупка в челото ми.
Божееее,но какво мога да направя? Все пак ме гушна и целуна собственият ми мъж,а аз горя от срам .Кога ли това момче пое властта над чувствата ми? От кога започнах да му дължа нещо?
-Не съвсем удачна картина-внезапно изрича съпругът ми,като бегло погледна платното под което стояхме.