Дори сега, знаейки, че в крайна сметка Богдан е успял, аз се свивам, представяйки си какво е за седемнадесетгодишно момче да признае на строгия си баща не просто смелите си, но направо предизвикателно дръзките си мечти. Оказва се, че безстрашието му е присъщо още от детството.
- Татко ти не те разбираше, нали? -Предполагам.
- Че какво да разбере? - Богдан се смее. - Той ме проклинаше и наричаше идиот, чиито мозък е омекнал от телевизора. Също така имах късмет, че не свали колана на панталонът си - майка се изправи навреме в моя защита.
-И какво? Как се реши на тази промяна? Сам?
-О, това беше адско време. Почти всяка вечер, заспивайки в стаята си, чувах родителите си да спорят зад стената. Мама беше на моя страна, а баща ми не можеше да приеме, че най-големият му син е израснал като такъв – Багерът отпива малка глътка вино. - Спомням си как чувах и писъци: "Да, той няма да го направи! Защо, си мислиш,че няма да стане рапър? Да не си полудял да му прекършваш мечтата?
- Нарани ли те? - Толкова ми е интересно, че неволно се навеждам малко напред.
–Честно? - Богдан ме поглежда. –Много. Всичко това сериозно подкопа вярата ми в собствените ми сили. На моменти ми се струваше, че баща ми е прав и наистина нямам талант.
- Как си тръгна?
- В крайна сметка с родителите ми постигнахме съгласие, че ако вляза в някой московски университет с бюджет, спокойно ще ме пуснат в столицата, където паралелно с обучението си мога да уча и музика.
-И разбира се, че го направи", усмихвам се.
- Разбира се, при такава мотивация – усмивката му разкрива красиви ,прави зъби. - Но все още не се получи с обучението ми по музика,нямах време за нея и затова станах нередовен посетител на института по икономика и след година бях изритан от там. И без това не беше мое.
-Това е впечатляваща история",- замислено рисувам невидимите модели на масата с пръст, опитвайки се да смеля това, което чух. - Добре, че си успял. Сега родителите ти могат да се гордеят с теб.
- Е, това е силно казано. За тях животът без трудова книжка и гарантирана пенсия е като смъртта. Така че в този смисъл те никога няма да бъдат спокойни",- въздъхва Богдан. - Но брат ми, Федка, влезе в гражданската авиация. Той ще бъде пилот. Това е истинската гордост за предците.
В гласа на певецът няма гняв или негодувание. Изглежда, че той отдавна се е примирил с факта, че семейството не го разбира напълно и споделя пътя му. Той вече не очаква тотална безусловна подкрепа от тях, която те, поради психическите си нагласи и някои ограничения, просто не могат да му дадат.
-Ти и брат ти... Значи в семейството сте двама? - Измествам темата в по-безопасна посока.
-Не, ние сме четирима",- втрещява ме Богдан. - Ние сме голямо семейство в най-готиния смисъл на думата. Освен Федка, имам и двама по-малки: брат Ванек и сестра Полинка.
–Уау! – Можах само да издишам силно..
-Да, знам, звучи налудничаво",- забавлява се той. "Но не мога да си представя как щях да израсна без ордата си. Те, разбира се, са вбесяващи, но аз обичам всички. Душата си давам за тях.
Лицето му е осветено от топлата светлина на хубавите спомени и ставайки свидетел на такива искрени емоции, за първи път в живота си изпитвам пробождащо съжаление за факта, че съм единственото дете в семейството. Нямам братя и сестри.
-Струва много", казвам след пауза.
-Не е точната дума", съгласява се Богдан. -Затова и аз искам да имам много деца в бъдеще. Най-малко три. Струва ми се, че това е несравнимо щастие.
Когато разговорът се обърне към болезнена тема за мен, кимам няколко пъти и набързо скривам объркването си зад поредната глътка от чашата. Някога мечтаех и за голямо семейство. За детския смях, който да изпълва къщата, за безграничната радост от майчинството ...
И най-лошото е, че имах всичко това за известно време. Вече бях щастлива, вече се чувствах като майка. И тогава моята приказка просто взе и свърши. Неочаквано, жестоко, несправедливо.
Оттогава вече не сънувам и не мечтая.