Не, в крайна сметка, разбира се, успяхме да постигнем определен консенсус, но интуицията ми подсказва, че това далеч не е последната среща, на която ще трябва да доказвам с пяна на уста, че главният герой не е задник или шовинист, но преди всичко е човек с осакатена психика и че именно неговата вътрешна борба е основната тема на книгата.
Не знам откъде идва това широкомащабно желание за черно и бяло в обществото и културата, но лично отхвърлянето на полутоновете винаги ми се е струвало признак на недоразвита личност. За щастие или за съжаление в живота няма еднозначно лоши или еднозначно добри хора, както няма мнение, с което всички да се съгласят без изключение.
Светът почива на принципа на относителността на всичко, което е в него, и всеки опит да се издигне до абсолютното някакво знание е обречено на провал.
-Браво притиснахме ги здраво-, вади Едик кутия цигари от дипломата. –Ще?
-Не, благодаря", поклащам негативно глава. – От тях ми пожълтяват очните ябълки,намалила съм ги.
С ръка на сърцето, трябва да призная,че това не е съвсем вярно. Стоейки на балкона в апартамента на Богдан, периодично пуша с него за компания. Но, агентът не трябва да знае за това.Когато пък не съм с Багера се старая да не пуша.
След като се сбогувах с Едик, излизам на паркинга и точно в тази секунда си спомням телефона, който беше на безшумен режим по време на срещата. Изваждам притурката от дъното на чантата си и се взирам в екрана в шок за няколко секунди.
Три пропуснати обаждания. И всичко това от един човек. Човек, с когото комуникацията ми дава само болка и дискомфорт. Е, поне през последните няколко години.
Поемам повече въздух в дробовете си и издишвам шумно. Трябва да се държа като възрастен човек. Да спра да се крия в черупката на старите оплаквания.
Свивам волята си в юмрук и донасям мобилния си телефон до ухото си:
- Здравей, мамо. Търсила си ме?
- Здравей, Карина. Да, обадих се. Можеш ли да дойдеш при мен днес?
Това е странно. Много, много странно. Особено като се има предвид, че последният път, когато бях в къщата на майка ми, беше преди повече от година. Защо изведнъж реши да покаже гостоприемство?
- Случило ли се е нещо? Добре ли си? - след кратка пауза ми е интересно.
-Да, добре съм-, звучи обичайният й сух глас по телефона. -Просто исках да говоря с теб.
–Добре... Добре", хвърлям бърз поглед към ръчния си часовник. - Ще дойда скоро, но само за кратко. Имам планове за вечерта.
-Добре", -казва тя безчувствено и е първата, която затваря.
Хвърлям телефона обратно в чантата си и, изключвайки колата от алармата, сядам зад волана.
Не знам защо майка ми ме повика при нея, но, съдейки по предчувствията, не трябва да се надявам на приятен разговор.
30 глава
Карина
Майка ми, доколкото я помня, винаги е била студена и изключително интелигентна жена. Дори като дете не чувах думи на похвала от нея, които да не са обективни. Тя насърчи академичния ми успех, нарече ме умница за спечелването на олимпиадите по руски език, а по-късно, не без арогантност, информира приятелите си, че дъщеря й е влязла в Московския държавен университет.
Но никога през живота си не ме е наричала слънчице, красавицата ми или дъще-просто ей така, не за заслуги. Мама не ме целуваше и галеше от мъничка преди лягане, не ме заведе в салон за сладолед и като цяло не показа самия аспект на родителската любов, която се счита за безусловна.
Тя беше потопена в себе си и в кариерата си в театъра, а в мен виждаше само човек, който трябва да се превърне в достойно продължение на голямото й семейство и блестяща личност. Да, да, майка ми беше потомка на араповските благородници и това беше предмет на нейната неприкрита гордост.
В името на справедливостта ще кажа, че винаги съм компенсирала липсата на родителска топлина, общувайки с баща ми, който беше интелигентен, чувствителен и изненадващо разбиращ човек. Именно с баща ми имам най-щастливите спомени от детството: пътуване до езерото Байкал, уютни събирания край камината с чаша безалкохолно греяно вино и разгорещени дебати за наскоро прочетени книги.
Честно казано, все още не разбирам кое е изиграло ролята на лепилото, на чието слепване- почиваше бракът на родителите ми. Те бяха толкова различни - и по характер, и по хобита, и по манталитет, че едва ли можех да повярвам в доброволността на техния съюз.
Все пак, въпреки скептицизма ми относно тяхната съвместимост, родителите ми живееха заедно до смъртта на баща ми. Кавги между тях, разбира се, се случваха. Понякога дори много сериозно. Но развод, доколкото знам, никога не е бил обсъждан.