След смъртта на баща ми майка ми, която винаги е била нездравословно склонна към авторитаризъм, стана напълно непоносима и и без това хладната ни комуникация започна напълно да се проваля.
Колкото по-възрастна и независима ставах, толкова повече майка ми критикуваше книгите ми, действията ми, начина ми на мислене, дрехите ми, прическата и дори грима ми. Единственият елемент от живота ми, който сякаш й подхождаше абсолютно, беше Олег. Тя можеше да ме обвинява дълго и изтънчено и винаги само за мъжът ми-се изказваше и държеше по положителен начин .
Това е иронията на живота.
И тъй като говорим за някои отклонения в психиката ми, ще добавя, че последната капка търпение, която окончателно ме отклони от нея , беше нейната фраза "Ти си виновна за всичко!". Не искам да драматизирам прекалено, но тогава тези думи ме доосакатиха и адски смазаха.
Майка ми ме обвини в пристъп на гняв и вероятно се ръководеше от някаква вътрешна безпомощност, но това не ме улеснява. Тогава имах нужда поне от някаква подкрепа, но в крайна сметка получих упреци в лицето,което беше по-лошо от болезнено ухапване.
,,Всичко е по твоя вина‘‘.
Честно казано, тази фраза все още звъни в ушите ми. И въпреки че лекарите хиляди пъти повтаряха, че никой не е виновен за случилото се, отне ми няколко години и куп психотерапевтични сесии, за да спра да гледам на себе си като на причина за смъртта на собственото ми дете.
Успях ли да се възстановя от тази контузия? Не знам. Наистина не знам.
Понякога изглежда така. Може би миналото се е покрило с пепел,но усещането ми,че постоянно се изкачвам по някаква стена ,без да виждам небето-остана.
Да, то все все още остава скрито за мен, само от време на време за много малко облаците се разнасят и виждам частица син хоризонт ,като очите на Богдан.Той е моята глътка въздух,моята мечта,моето синьо,безоблачно небе.
Подминавам автоматичните летящи врати и паркирам колата на входа на гаража. Няма смисъл да влизам вътре, така или иначе не смятам да се задържам тук.
Майка ми ме посреща на прага в дълго копринено кимоно до самите пети. Тя не се е променила много през изминалата година: все същата едра, добре поддържана фигура и с надменен поглед изпод тежките клепачи.
-Влез“, с величествено движение на ръката си, тя ме насочва към трапезарията, в която, както изглежда, ще се проведе нашият разговор.
Събувам обувките си и тропам с боси крака по мраморния под, докато се отправям към банята, за да изплакна ръцете си. И въпреки че съм в къщата, в която живях от единадесет до осемнадесет години, не усещам нищо. Това жилище ми се струва чуждо и изобщо не ми се връща тук.
- Искаш ли чай? - явно от учтивост предлага майката.
Добре-, съгласявам се от учтивост.
- Какви са новините? Как стоят нещата с работата ти? — пита тя, подрънквайки чаши.
-Те искат да направят телевизионен сериал за „Пътят на грешника“, сега просто обсъждаме условията“,- изтръгвам аз, опитвайки се да звуча спокойно. - Как си?
-Не е зле.- Майка ми поставя тънка порцеланова чаша на чинийка пред мен и бавно потъва в стола. -Между другото, чу ли, че Спицин имат сребърна сватба в сряда? Днес пазарувах, взех си рокля за тържеството.
- Вярно ли е? - Преструвам се, че ми пука за живота на старите познати на майка ми. -Двадесет и пет години брак е страхотно.
— Да, наистина — тя отпива малка глътка от чая си.- Знаеш ли откъде си купих облеклото?
- Е откъде? - Автоматично го вдигам.
— В ЦУМ — казва тя многозначително и тогава студените й сиви очи ме пронизват с удвоено внимание. -Знаеш ли, всичките ми любими бутици са там.
Бум Бум. Бум Бум. Бум Бум.Взрив,взрив!
Сърцето ми като на уплашена птица се изтръгва от гърдите, кръвта замръзва във вените, а изражението на сдържано безгрижие застива на лицето ми като пластилинова маска. Отнема ми няколко безкрайно дълги мига, за да съпоставя фактите и да осъзная същината на случилото се.
Предполагах, че майка ми никога няма да ме покани при себе си просто така. Това е само за да забие лицето ми отново в собствените ми лайна. Да покаже,че знае каква ужасна дъщеря съм, родител, а сега, оказва се, и съпруга.
Ето моите предположения и се потвърдиха.
Не, ясно е, че шило в торбата не можеш да скриеш, но колко глупаво беше да си позволя всички тези романтични глупости с Богдан на публично място ... В края на краищата знаех, че има шанс да се натъкна на познати! Знаех си, че всичко виждат! Много добре разбирах това и все пак се вкопчвах в него, протягах ръка към него- като котка към заквасена сметана.