Лоша измамница съм аз,непохватна ,глупава,на която на всичкото отгоре и не й върви. И два месеца не са минали, а аз вече съм в засада.
- Интересно момче - продължава майката, наслаждавайки се напълно на гледката на шока ми. - Млад, покрит с татуировки. Кризата на средната възраст удари ли те? Чувала съм, че това се случва по-често на бездетни жени.
Произнася се тихо и с твърд намек.. Знае, че една дума може да убие, без да е стихнал още писъка.
-Това се случва и на жените с деца-отговаря някоя с гласа ми.
Защитавам се механично без връзка със съзнанието. Говоря само защото трябва да кажа нещо.
-Не знам, не съм страдала от такива глупости- отново този назидателен тон. - Когато приоритетите са правилно определени в живота, това непредизвиква катарзиси.
–Какво искаш?- Питам, усещайки как животът изтича от мен капка по капка.
Отново изпадам в самото гранично състояние, в което съм дефектна, грешна, по-нисша- виновна за всички смъртни грехове.
- Искам да дойдеш на себе си! - Майката леко удря юмрук по масата. - Накъде отива животът ти, Карина? Не искаш деца, изневеряваш на съпруга си, последният ти роман се провали... В края на краищата прочетох отзивите на критиците! Те пишат, че е пълен боклук.
Другият човек в живота ми, който само чете рецензиите, а не самата книга. Шибаната черупка под формата на обществено възприятие отново се оказа по-важна от съдържанието. Предполагам, че трябва да свикна.
- Времето минава, но не ставаш по-млада! Вече си на трийсет и три! Още няколко години - и закъснението ти с раждането на деца ще доведе до необратими последици! – възрастната жена се възпламенява сама и изпада в ярост.
-Животът ми не те засяга",- бутам стола зад себе си, изправяйки се на крака. - Отдавна никой не го е докосвал. Затова спри да се буташ в него.
- Олег се нуждае от пълноценно семейство, разбираш ли? - Също така заема много високо положение в обществото .Сега той ще разбере за аферата ти и ще те изтрие от живота си, а след това ти ще си захапеш лактите! Той ще се ожени отново не след дълго , а ти? Какво ще кажете за себе си? Значи ще продължиш да скачаш на леглата на младежите,но и това ще е до време?
–Затвори си устата. Млъкни! - Бързо се придвижвам по коридора към входната врата.Усещам как главата ми се стяга от шум и от стомаха до гърлото ми се издига гадна бучка. Ако не си тръгна точно сега, ще започна да се задушавам. А аз дори нямам успокоителни със себе си.
Паническата атака е страшно нещо. Не я пожелавам и на врагът си.
- Една нормална жена отдавна би родила отново, а ти се се щураш наоколо с комплексите си, като кокошка с яйце!
Нещо експлодира вътре. Нещо голямо и горещо. Смачква ребрата ми и нахлува в кръвта ми.
Тя получи своето. Счупи ме.Накара ме да агонизирам. Отново.
Обръщам се по петите и скачам на майка ми толкова бързо, че тя се отдръпва от изненада.
Ти чуваш ли се? Или караш по инерция,позеленяла от злоба - поднасям показалеца си към лицето й. -Синът ти умирал ли е някога? Погребвала ли си свое дете?!
Викам толкова силно, че щях да изплюя собствените си дробове. Но това не ме притеснява. Тя го заслужава. Тя сама си го направи.
- Отговоряй! - викам, блъскайки майка си с цялото си тяло.
-Не, но...“- нейното войнствено настроение е изчезнало внезапно и тя примигва шокирано.
Разбира се. Предишните ми избухвания се случиха далеч от присъствието й.
— Точно затова нямаш право да ме съдиш! Няма никога да разбереш през какъв ад съм минала! Не смей да ми говориш за деца или за Олег! Защото не знаеш нищо! – Гласът ми е истеричен и звънтящ от отчаяние. - Живея както мога! И правя най-доброто, което мога! Не смей, не смей да ме обвиняваш!!!
Треперя толкова ми е зле. Зъбите ми се блъскат едни в други, ръцете треперят, а тялото е настръхнало , сякаш от студ. Няма да се изненадам, ако температурата ми се е се повишила. Понякога се случва.Едвам дишам, набързо слагам краката си в обувките и спъвайки се изтичвам. Топлият летен вятър нежно докосва бузите ми, изсушава сълзите, но от време на време те отново се търкалят от очите ми.Ох,как не искам да рева като магарица.
Мразя. Мразя да се чувствам смазана и жалка.
Господи, само да се справя без хапчета.
31 глава
Богдан
Нетърпелив сигнал на звънеца внезапно прорязва тишината. Потръпвам и почти падам от дивана. Оказа се, че съм задрямал. Точно под чаршафът , надраскан с рими- в скута си и химикалка в ръцете.
Изправям се на крака, прокарвам ръка по лицето и косата си, опитвайки се да се разсъня , и се затътрям по коридора. Този, който стои навън отново и отново, натиска бутона за повикване до краен предел- очевидно му е непоносимо да чака да му отворят.