-Да, идвам,идааа-, с тези думи отварям вратата и... Замръзвам в шок.
Карина стои пред мен. Цялата в сълзи и сополи, трепереща, бледа. Има петна от спирала под очите, тънките й пръсти, които се извиват едни към други в объркване, устата трепери така,че чак ми стана жал,без още да знам защо?
–Какво...?
-Не питай нищо-, влита тя в апартамента като вихрушка, и с такъв плам докосва устните ми,че се взривявам.Сякаш наистина се нуждаеше от мен. Сякаш аз съм единственото й спасение в този жесток, лицемерен свят.
Увивам едната си ръка около тънкия й гръб, а с другата затръшвам вратата. Прегръщам треперещото й тяло, премахвам залепналата коса от лицето й, отговарям на солената целувка-защото Карина все още плаче. Не реве , а тихо стене, сякаш оплаква нещо отдавна отминало.
Всеобщо е мнението, че болката се притъпява с течение на времето, нали? Отначало човек страда силно, с писъци, а след това просто плаче мълчаливо, търкаляйки литри сълзи по бузите си.
Карина, изглежда, изпитва второто. Не съм психолог или голям емпат, но чувствам, че болката й не е остра и причинена сега, а по-скоро болезнена, фон от миналото. Тази, с която се научаваш да живееш. Притиска, притиска, и бавно разяжда червата с безнадеждността си.Ето защо тя не винаги се вижда отвън.Но това не означава, че е лесно да се носи.
Карина и аз летим в спалнята и тя започва да разкъсва дрехите ми с някаква яростна методичност. Изглежда, че събличането ми е така жизненоважно за нея сега, че не се съпротивлявам или опитвам да й помогна.Не задавам въпроси. Не се опитвам да разбера причините за странното й поведение.
Оставям я да се държи така, както иска. Начинът, по който й е по-лесно. В края на краищата, за това е дошла тук - за облекчение.
Напълно гол, се облягам се на паното над леглото и замръзвам, гледайки как дрехите на Каринина летят на пода. Тя не ми позволи да помогна - самата тя вече е напълно съблечена. Рязко, набързо, с някаква суетна стремителност в движенията.
Знам, че тя знае как да бъде грациозна като котка. Знам, че може игриво да танцува, размахвайки таза си. Тя знае как да съблазнява. Но днес определено не е така.
Карина не иска да изглежда секси и привлекателна. Изобщо не я интересува това в момента. Това, което се случва вътре в нея, е милиарди пъти по-важно. И за нея, и за мен.
И там, в гърдите й, гори огън. Тя е наранена, тъжна,изпълнена с омраза. Вътрешностите й се топят. Какъв секс сега с дълга любовна игра и нежни ласки?
Тя се нуждае от спасение и утеха. Необходима й е подкрепа. Тя не говори нищо за това, но по някаква причина знам. Дали най-накрая съм се научил да разбирам жените без думи? По-точно, не жените като цяло, а една конкретна жена. Особена. Уникална. Моя.
-Обичай ме колкото можеш повече“, -прошепва Карина, покривайки ме със себе си.
И аз я любя. Правя каквото тя поиска. Движа се с темпото, което тя харесва. Целувайки я до ступор, до треперене, така,че после ще ни излязат мазоли по устните. Удрям тялото й в матрака. Грубо и рязко. Знам, че тя има нужда от това и от нищо друго. Усещам го на нивото на променливите емоционални честоти, на нивото на душата, на нивото на шестото чувство.
-Обичам те, Богдан“,- казва Карина, движейки се върху мен.
Тя говори и аз я гледам в очите. Съсредоточено, неумолимо, упорито. Не е като прилив или изблик на инерция. Погледът й е ясен и директен. Наистина ли ме обича?
-Защото аз съм тя- със сигурност. Обичам я толкова много, че това понякога ме плаши.Аз съм мъж и в моята ценностна система любовта никога не е била на първо място. Кариера, печелене на пари, възможност да бъда независим - това е, към което се стремях и исках. Поне на този етап от живота.
Но с Карина светът ми се обърна с главата надолу. Не минава ден и минута, в които да не мисля за нея, да не пресъздам в паметта си красивия й образ. Живея от среща на среща. Като маниак се придържам към нейните снимки в моменти на раздяла. И когато сме заедно, мозъкът ми кипи от удоволствие. Не само чувствено, но и умствено. Затова съм сигурен,че съм влюбен в нея.
Може да звучи странно на двадесет и две, но изглежда наистина съм моногамен. От онези, които, както в великия цитат на Хабенски, нямат достатъчно живот, за да обичат една жена.
Едно ловко движение на тялото - и Карина вече е под мен. Хълбоците й под тласъците ми се движат, тя диша тежко и заедно с това,нейният така взискателен поглед чак ме измъчва мен.. Дали и тя иска да чуе признание в замяна? И тя дори не знае. Но така или иначе. Не може да не знам. Адски съм умен.
Не съм казвал това на глас преди, само защото се страхувах да не би да го предам неправилно. Е, не исках да изглеждам като насрано дете пред майка си.. Тя забелязва как я гледам - подчинявам се на инстинктите си и чак отделям много слюнка. А самата тя винаги е толкова горда, непревземаема,а понякога е малко страшно с такива жени. Лесно е да играеш ролята на мачо на кон, когато общуваш с наивно глупаво момиче, което няма нищо друго освен красиво лице.