Въпреки това раната все още кърви. Все още боли и боли. Особено когато говоря за миналото или чувам фразата: „Защо вие и Олег нямате деца?
Богдан ме слуша мълчаливо. Не прекъсва, не задава въпроси и най-важното запазва спокойствие. Може да бъде много неприятно, когато хората, научили за моята семейна трагедия, започнат да проявяват по-силна емоционална реакция от мен.
Всъщност с течение на времето се научих да се отнасям адекватно към съчувствието и дори да го оценявам, но такова поведение не е подкрепа. Спомням си, че една приятелка, след като чу моята история, започна да плаче на рамото ми и аз дори трябваше да я утешавам. Перверзия, съгласни ли сте?
Известно време с Богдан седим мълчаливо. По лицето му можеше да се види, че той усилено мисли за нещо и може би се опитва да се справи с натрупания шок. Вероятно не е разбрал това, което е чул в главата си.
-Прости ми за думите ми, Карин.- След няколко мига той се приближи и ме прегърна силно. -Много съжалявам за сина ви. Наистина е ужасно!
Богдан, както винаги, прави всичко както трябва. Без сополиви утешения (отдавна спрях да се нуждая от тях), без обидни фрази от рода на „млада си, още ще раждаш“, без ирония (да, срещала съм и това).
Той не бърза да промени темата, не се връща към трудният разговор за развода, не декларира любовта си. Просто ми дарява топлината си, давайки ми възможност бавно да преживея болезнената тъга.
-Благодаря ти- прошепвам, навеждайки се към ухото му. - Благодаря ти, че ме изслуша.
-Благодаря, че ми се довери-, казва той , галейки косата ми.
Глава 34
Карина
- Е, къде отиваш? - Богдан сънливо се прозява , премятайки крака си към мен. -Прекалено рано е!
-Аз съм тук повече от един ден- отвръщам като се опитвам да се измъкна от прегръдката на тази гореща мечка. –Може да не вярваш, но има и свят отвъд твоето жилище.
Сериозно ли?—изпълнителят на рап отново ме грабва в ръце, задушавайки в зародиш мудните ми опити да се облеча - Толкова е ни е готино на нас двамата.
Готиното все още е най-слабо казано. Но пропуснатите телефонни обаждания, споразумения и ангажименти няма да изчезнат.
-Не, сериозно, трябва да тръгвам-, настоявам аз, нежно гризейки дланта му, с която той гали лицето ми. - Да, и това е двадесетият път, когато някой ми се обажда.
- О, как така се случи,че им трябваш на всички точно днес?.
Възползвайки се от факта, че Богдан беше разсеян от своят мобилен, аз се измъквам от леглото и, минавайки през просторния коридор, се гмуркам под душа, за да измия сладката миризма на незащитен секс и да придобия желание-да изляза по задачи.
Може би, ако не беше срещата с гинеколога, щях да лежа в къщата на Богдан, подхранвана от неудържимата му енергия и поглъщайки плодовете на кулинарните му таланти. Онзи ден не успях да стигна до лекаря - заседнах в лудо задръстване и висях в него почти час. Не, Надя, разбира се, щеше да приеме мен и закъснял , но реших да отложа прегледа. В края на краищата имах среща с режисьорите и със сигурност трябваше да бъда навреме.
След изплакване и набързо изсушаване на косата ми, увивам хавлиена кърпа около гърдите си и се връщам в спалнята. Богдан не ме забелязва – така е зает да говори по телефона-много отговорно, очевидно. Гласът му звучи твърдо, изразяването на изключителна концентрация доминира в лицето, някои музикални термини излитат от устата, чието значение мога само да гадая. Всичко това е делово и строго-поведение на бизнесмен.
Подсмихвайки се на мислите си, неохотно започвам процеса на обличане. За последния ден и половина се движех предимно гола и дори успях да свикна малко. Все пак е хубаво, когато нищо не ограничава движенията и импулсите ти.
Облечена в пола и тънка блуза от шифон, оцветявам лицето си с руж и хвърлям въпросителен поглед към Богдан. Време е да си тръгна, а той все още е зает да говори по телефона. Всъщност, аз не съм от онези жени, които със сигурност се нуждаят от целувки за сбогом, но би било хубаво да се сдобия с такава. Честно казано, пристрастих се към нежно грубите докосвания на момчето ми.
Младият мъж вдига показалеца си във въздуха, сякаш ме подтиква да изчакам малко, но, за съжаление, вече не мога - няма да е много учтиво да закъснявам за среща за втори пореден път.
Излизам в коридора, пъхам крака в Лубутен и махам за кратко на Богдан. Без да сваля телефона от ухото ми, той се приближава към мен, отпечатва късо мокро млясване по устата ми и пляскайки ме по дупето с наслада, казва с устни: "Обичам те".
Смутена, нагласям леко повдигнатата материя на полата си и, кикотейки се тихо, стъпвам във входа. Невероятно е, разбира се - доскоро, след като разговарях с майка ми, се чувствах унижена и нещастна, а сега отново се движа нормално и се усмихвам. Трябва да призная, че Богдан има направо магическа способност да лекува душата ми. Невероятно момче!