- Ами ти, Таня? - след като дръпнах поредно, поглеждам към Белозерова. – Още ли се занасяте с твоят архитект?
Амиии?-Тя маха с ръка, сякаш това е нещо от отминали дни. - Разделихме се с него преди сто години, дори не общуваме. А ти, - тя се колебае, спускайки миглите си в страхопочитание, - имаш ли приятелка?
Добър въпрос. А в моя случай и дълбоко философски. Имам любима,но тя не моя. Всъщност ние се обичаме, но тя е омъжена. И, както изглежда, той няма да се развежда. Или може би само аз съм от нас двамата сериозен , а тя просто си играе... Дявол знае какво й се върти в главата. Не си вдига телефона и не отговаря на SMS. Такова момиче имам, Таня, представяш ли си?
Таня ще каже, че в моята Москва напълно съм се превърнал в перверзник ... И ще бъде правилно. Защото това, което се случва, не е нормално. Разбирам всичко, но не мога да направя нищо.
-Нямам никого“, поклащам отрицателно глава, решавайки да не я посвещавам в личната си драма, а след това, след малко мълчание, си спомням стиховете на Есенин. - Никой не ме обича, не ме съжалява, Таня.
Глупаво, разбира се, но настроението е подходящо за хленчене. Оплаквам се от съдбата и се вкисвам. И даже не ми пука как изглежда отстрани
- Е, какво говориш? -Таня внезапно се приближава и гърдите й се опират на рамото ми. – Уморен си, може би?
-Да", кимвам апатично, гасейки фас в пепелник. - Уморен и разочарован.
Обръщам се с лице към момичето и се усмихвам иронично. В очите на Таня, съчувствие, нежност и... Проклинам! И познавам този неин поглед! Тя изглеждаше по същия начин, преди да се целунем за първи път... И дори тогава, когато правихме секс в стаята ми с "Бавно" на Баста.
-Не съм забравила нищо", -казва тя, снижавайки гласът си в полушепот. - Е, това е преди.... Каквото било,то минало, но трябва да отидем по-далеч. Но за да бъда честна , все още те помня, Бо. От само себе си се разбира. Може би не трябваше да се отказваме толкова бързо тогава, а?
Продължавам да гледам замислено сиво-синия ирис на очите й, опитвайки се да разбера смисъла на това, което чух. Спомняла си . Уау. Но от нас двамата, тя беше първата, която влезе в нова връзка. Започна да се среща с един старши архитект.
Как така, Тан?
Докато мислите й са объркани в събитията отпреди пет години, Белозерова се навежда към мен, а топлите й устни докосват моите. Те ги докосват по свой начин, с ехо от предишни чувства ...
Не се отклонявам ,но и не се опитвам да разчупя целувката. Кой знае, може би ще отговоря? В края на краищата, аз я обичах преди. Определено ми харесваше.
Навеждам се напред и с леко грубо движение на езика отварям устата на Таня по-широко. Плъзвам се по-дълбоко, мачквайки гъвкавите й устни по майсторски начин, а след това накрая бавно притварям клепачите си. Потапям се в усещания и чакам.
Целувката става по-гореща и пръстите на Танина започват да пърхат през раменете ми. Със спомените, но в същото време страстно. Прищипване, подраскване, прилепване към тениската.
И все още чакам. Все още се надявам, че някъде вътре, ако не пламне, то поне ще пуши огънче. Поне малък скок, като по този начин да си докажа , че все още имам шанс за спасение. Че мога да се освободя от лошото си влюбване в омъжена жена. Че не всичко е загубено.
Секунда след секунда минава, а моментът не се стопява във вечността. Времето тече и земята не се клати под краката ми.
Фак. Мисля, че съм вече мъртъв.
Ясноо,че съм паднал в бездната и няма спасение, защото дори Таня, момичето, което беше първото за мен по много начини, не може да запали в мен дори стотна част от чувствата, които изпитвам само при гледането на Карина.
Целувам отново Белозерова и мисля за нещастната си любов. Мисля си за проклетата Снежна кралица. Господи, защо ми е нужно това?
-Съжалявам, Тан, не мога", тромаво се отдръпвам от момичето и за да се справя с отчаянието, отново посягам към цигара.
- Какво, все още ли има някой, който те обича и те съжалява? - Тя предполага, срамежливо се прегръща с ръце.
-Факт е, че тази за която аз мисля със сигурност не съжалява", усмихвам се горчиво. "И аз, глупакът, не мога да я избия от главата си.
Глава 40
Карина
Прибирам се вкъщи и, включвайки светлината в коридора и се вслушвам. Странно е- няма никой... Но Олег трябваше да се върне от командировка днес. Самолетът му, доколкото знам, е кацнал сутринта.
Хвърлям сандалите си и изваждайки мобилния си телефон от чантата си в движение, сдокато се движа навътре в апартамента. Чудя се къде ли е отишъл съпругът ми? Вече е десетият час...
Стигам до спалнята и виждайки мъжки силует в кресло до камината, потръпвам от изненада.