Но защо в душата, вместо лекота от взетото решение, чувствам оловна тежест? Все пак правя всичко както трябва. По ум и съвест.
Млъкни, проклето сърце, млъкни! Няма да променя решението си, чуваш ли? Казах, че ще скъсам, така че ще скъсам. Не можем да бъдем заедно, разбираш ли? Пътищата ни се разделиха, разминахме се! Той ще остане в Москва, ще изгради кариера, ще се среща с връстниците си ... Тогава ще се влюби, ще се ожени.
По дяволите, някой има късмет...
Защо плачеш, глупачко? Не плачи! Ти взе решение! Никой не те е насилвал. Всичко ще бъде наред. И за него, и за теб. Но отделно.
Затварям очи и бърша сълзите, стичащи се по бузите ми, с ръкава на халата си.
Това е само момент на слабост. Скоро ще мине.
Сега ще се успокоя и ще пиша на Олег,че приемам неговото предложение.
Глава 42
Богдан
-Не чувам нищо!- Лая раздразнено в микрофона. – Чувам само бърборенето на гримьорите зад кулисите в слушалката си, това нормално ли е изобщо?
На солови концерти саундчекът е бърз и безупречен, но тази вечер се изявявам на масово събитие, където ще има много гост-артисти, затова има такива скапани проблеми - организаторите бързат и натискат с тайминг, пречейки на звуковите инженери да си вършат добре работата.
-Не кипи, Бо, сега ще го оправят", профучава гласът на Никитос. - Да го изпробваме всичко отново.
- Какъв е смисълът? - Трудно се сдържам и викам . - Не чувам музика, не удрям нотите, не забелязвате или какво?
Слушалката продължава да блика от неразбираеми външни шумове и аз, трескаво откъсвайки я от ухото си, скачам от сцената.
- Докато го настройваш, с този шум ми писнаха ушите.Отивам да пуша засега, - подавам микрофона на едно минаващо покрай мен момиче със значка и едва не изтичам на улицата.
Тялото иска никотин. По-точно, дори не пита, а изисква. Ако не се махна следващите пет секунди, неизбежно ще избухна.
Изваждам пакет от джоба си и като вдигам цигара с устни, щраквам върху запалката. Когато дългоочакваният дим изпълва дробовете ми с релаксираща вълна, най-накрая усещам, че напрежението ми утихва. Така е по-добре.
И все пак, напоследък съм ядосан като куче. Правилно е да се сложи верига. Интересното е, че поради провален личен живот всички хора стават психопати? Или само аз съм този, който се чувства така?
Тридесет и един дни. Ето колко време Карина не се свързва с мен. Това е нейната издръжливост.Как ли го прави?
Въпреки че е глупаво да ни сравняват. Аз обичам, а тя си играе с моята любов. Аз имам чувства, а тя, се е забавлявала. Чувствам се като девственица , която е била използвана, а на следващия ден не са й са даже обадили.
По дяволите, ако не беше това шибано турне, отдавна да съм на прага й. Ще поискам обяснение и ще оправя нещата. Е, какво? Решила е да скъса, така че нека говори за това по човешки! В очите! Или дори не съм го заслужил?!
Кучка такава, по дяволите.
Изваждам телефона си и отново набирам номера й. Пръстите толкова са свикнали с това движение, че го извършват автоматично, без да го свързват със съзнанието. Държа телефона до лицето си, съвсем сигурен, че сега отново ще слушам неотговорени продължителни звукови сигнали, но този път сценарият от последния месец не се повтаря - противно на очакванията ми, Карина отговаря на обаждането.
- Здравей, Богдан - казва тихо тя, но все още чувам гласа й да звъни от вълнение и напрежение.
-Здравей!…“ казвам почти шепнешком.
Всички мисли излитат от главата ми наведнъж, сякаш изметени от внезапно течение. И изглежда, че исках да кажа толкова много: да обвиня, да укорявам, да се обръщам към съвестта й, но всъщност не мога да кажа нищо друго освен едно банално „здравей“. Езикът ми изтръпна и залепна за небцето, надигащите се чувства заляха душата ми... И само ударите на сърцето ми отекват в слепоочията ми с бумтящи изстрели.
-Къде беше? Защо не отговори на обажданията? За какво си мислиш Какво искаш? Защо ми се подиграваш? Защо мълчиш?
Трябва, просто трябва да задам тези въпроси, защото ме преследват цял месец. Но някак си мълча. Слушам леко учестеното й дишане през телефона и се вълнувам от самия факт, че е от другата страна на линията.
-Богдан, слушай,- Карина е първата, която излиза от общия ни ступор. -Не ми звъни повече, става ли? Този номер скоро няма да е действащ. Аз... Заминавам за друга държава... Скоро... Така че е по-добре да спрем да общуваме.
- Как така си тръгваш? - не вярвайки на собствените си уши, ровя в калъфа на телефона, докато ме заболят пръстите. – Къде това? Кога?
- Това е... Няма значение...
- Как така няма значение?- избухвам. -Звъня ти от шибан месец, а ти не можеш просто да вдигнеш и да се обясниш като човешко същество? Защо се преструваш, че нищо не се е случило между нас? Сякаш това е просто игра, някаква прищявка ... Просто те моля да бъдеш честна с мен! Или това е непосилна задача за теб?