Майната му ! – изръмжава Богдан, хванал се за косата. – Чуваш ли ме изобщо? Имам нужда от теб, Карин! Теб, а не някакви хипотетични деца! Е, не искаш да раждаш и по дяволите ... Не раждай! Заклевам се, че няма да настоявам за нищо
Пред очите ми - воал от сълзи, а в гърдите - черна димяща дупка. Боли, по дяволите. Много болезнено. Но трябва да съм изключително силна, за да преодолея това жестоко изпитание. Не за себе си, а заради него.
-Стига! Спри се!- преглъщам и за няколко секунди се опитвам да си възвърна дъха.-На твоята възраст е напълно нормално да мислиш, че всяка любов е последна. И аз така мислех, когато се омъжих. Но всъщност младостта е много склонна към преувеличение. Ако остана, тогава няколко месеца между нас ще бъдат наистина прекрасни. Но после... Тогава животът ще покаже истинският си лик. Новината на чувствата ще бъде притъпена и ще започнем да съжаляваме, че сме свързали живота си . Как след време ще ме търпиш- остаряла и бездетна? Ти си млад, популярен, успешен. Пред теб е такова невероятно бъдеще! Предстоят толкова много възможности, толкова много прекрасни жени...Нова любов,нови хоризонти...
– Карина! — вече лае момчето, стискайки раздразнено юмруци и прикривайки сълзите си. -Не ми казвай, че чувствата ми са глупости. Това е грешно. Не ме лишавай от възможността да съм с теб! Колкото до другите жени... не ми пука за тях! Прецакан съм, чуваш ли? Не ме интересуват ! Искам само теб! Ти и аз Заедно! Чуй ме! Ще направя всичко за теб,само не ме оставяй!
Богдан прави още една малка крачка и миризмата на кожата му изпълва ноздрите ми, примесена с цигарен дим и подплатена с ментол. Най-невероятният аромат, който някога съм усещала. Роден и безкрайно обичан.
Защо ми причинява това? Защо всичко това което ми говори, мъчи душата, мъчи? Наистина ли не разбира, че нямам избор? Просто не. Заслужавам повече спокойствие и уравновесеност. Заслужавам правото да не се чувствам виновна всеки път, когато видя жени с колички. Заслужавам възможността да не се сравнявам,себе си- тридесет и пет годишна и разбита, с младите му почитателки, снемащи сутиените си на сцената. Заслужавам шибаното равновесие, което отказва да се върне при мен вече няколко години.
И Богдан заслужава щастие. Просто човешко щастие, което, уви, аз не съм в състояние да му дам.
Олег прие нежеланието ми да нямам деца. И като се има предвид, че той и аз преминахме през загубата на дете заедно, решението му ми изглежда съвсем естествено.
Но не мога да направя това с Богдан. Това е твърде грешно и необмислено. Силен и в същото време беззащитен в истинската си искреност-още е много млад,за такива сериозни постъпки. Толкова внимателен. Светлината в живота ми,която нямам право да угася. Най-умното момче на Земята.
Всемогъщи, Божееее-ако все още съществуваш, моля те, дай ми сили да завърша започнатото. Нека Богдан ме чуе. Нека разбере, че всичко това е само заради него.
Поемам дълбок, бавен дъх и повдигам брадичката си по-високо, за да демонстрирам липса на гъвкавост и решителност. Да, това е единственият начин да спра продължителните мъчения.
- Слушай ме внимателно, Богдан. Нека поговорим по един разумен начин. Омъжена съм и взех решение да остана при съпруга си. Можеш да ме убеждаваш колкото искаш, но това няма да промени нищо - виждам как кръвта се отлива от лицето на младежа, а клепачите, напротив, стават изразително червени. Вече нямам сили да гледам болката му, затова свеждам очи към пода. - Заминавам за Америка. Днес. Веднага. И няма да можеш да ме спреш.
-Карина, моля те, недей- казва той много тихо, с инсинуираща молба, която разбива трептящото ми сърце на хиляди парчета. И всеки от тях вибрира от отчаяние и страдание. -Просто те е страх. Ситуацията, абортът, промените, които предстоят... Но това е временно, разбираш ли? Можем да се справим с всичко. Само не ме оставяй. Не отивай. Не мога да те загубя...
Проклинам се ! Дори не си спомням кога за последен път бях погълната от такава смразяваща костите агония. Вероятно на погребението на Максимка. Вярно е, че тогава трябваше да се примиря с неизбежността извън моя контрол, но сега сама създавам тази ситуация със собственият си шибан разум.
Богдан отново протяга ръце към мен и аз, едвам преодолявайки сърдечния си импулс да се хвърля в съблазнителната му прегръдка, се отдръпвам от него като от прокажен.
-Не се качвай.Обичам те!
- Ще ми благодариш по-късно. Когато пораснеш, когато разбереш. Някой ден това ще се случи със сигурност.
Отдръпвам се, обръщам се и бягам към зоната за митнически контрол.
Беше отвратително сбогуване. Нараняващо и погубващо. Но иначе беше невъзможно. Иначе нямаше да сработи,това върху което съм плакала и мислела по цели нощи.