Не, но това е наистина смешно! Колко бързо животът ми се превърна от премерена и скучна драма в трагикомедия, бликаща от лудост. Само като си помисля: в момента бременната любовница на съпруга ми седи в хола ми и ме моли да му дам развод, твърдейки, че той самият няма да предприеме такава отговорна стъпка поради чувствата си към мен. Е, какво да си мисля? Звучи ли ситуацията като лудост? Според мен доста.
-Да-кимам замислено, опитвайки се да смеля чутото. - Значи Олег ме обича. И затова си решила да разтвориш краката си пред него, нали?
Гласът ми вибрира със злобна ирония, а Юлия свежда глава все повече и повече, заприличвайки на звяр, преследван от кобра. Виждам колко трепери и се притеснява, но изобщо не ми е жал за нея. Ако вече е решила да разбива семействата на други хора, тогава е по-добре да е хладнокръвна кучка, отколкото лицемерно съжаляващо се агне. Така поне би било по-честно.
-Аз… аз просто го обичам-отговаря много тихо Ефимова, избърсвайки сълзите от бузите си. - Много много.
Гледам я, потисната и смачкана и изведнъж разбирам защо Олег се свързал с нея. Юленка е пълната ми противоположност. Очевидно съпругът ми намира в нея това, което търсеше в мен толкова дълго и безуспешно: безусловна любов, граничеща с обожание, примирен характер и, разбира се, желание за майчинство и плодовитост.Така че виждам как Олег, изтощен от студа и неразбирането на съпругата си кариеристка, идва при Ефимова за утеха. И тогава, след като получи порция съчувствие, той я чука във всички анатомично достъпни позиции. А тя не казва нито дума против, позволява му всичко и дори повече. Дава се без остатък, без условия, без да се иска нищо в замяна.
-Откога спиш със съпруга ми?— питам и отпивам още една глътка силно питие.
- Почти три години.
Ето го. Получава се интересна картина. Оказа се, че когато започнах да се срещам с Богдан, Олег вече ми изневеряваше упорито със секретарката си. Мислех, че сме трима в леглото, но в действителност се оказа, че вече сме четирима. Твърде интересно,мамака му.
Юленкааааа-ех, защо не дойде при мен по-рано? В края на краищата тогава животът ни би бил съвсем различен. Може би много по-щастлив и по-честен. Не, не се правя на жертва: предателството на Олег по никакъв начин не оправдава моето, но все пак не можех да не си помисля как би се развила съдбата, ако бях разбрала за аферата на съпруга ми преди година и половина?
Бих ли подала молба за развод? Е, разбира се, да. В края на краищата вече бях на ръба. И тогава страхливият отстъпи. Мдаааа Напуснах Богдан и заминах за Америка, за да спася брака, който, както се оказва, отдавна не е съществувал. Идиотка , по дяволите. Естествено! Дори не мога да намеря друга дума.
Шумно сложих чашата от уиски на бара и, вдигайки брадичката, се отправих към изхода. Определено няма да превърна комуникацията с Юленка в приятелско събиране. Жена и любовница, като котка и куче, никога няма да намерят общ език.
Веднага се махай!- казвам тихо, но твърдо, взирайки се в Ефимова с нелюбезен поглед.
- Карина Владимировна, исках да...
-Казах, махай се- повторих без да я оставя да довърши изречението. - Можеш ли да се справиш сама или да ти помогна?
За няколко секунди влажните очи на Юленка препускат по лицето ми, в което, обзалагам се, няма нищо друго освен строга решителност, а след това накуцващо се повдига да стане.
Не знам на какво е разчитала, когато е дошла тук, но определено няма да играем по нейните правила. Без значение колко любовта й беше оправдана от секса й с Олег, за мен тя е просто боклук, лишавайки брака ми от всякакъв смисъл. Нека потърси отговор и разбиране другаде.
Дишайки силно, Юленка изведнъж се разбързва изтичва в коридора , набързо си обува обувките и хвърляйки още един поглед към мен като уплашена кошута, излита. Затръшвам входната врата със сила и, облегната на нея, бавно, сантиметър по сантиметър, се плъзвам надолу.
В главата ми има мъгла, а раненото ми за кой ли път сърце тупти тъжно в гърдите ми. Десет годишната ми връзка с мъж най-накрая са смачкани на трохи, обезценени и потънали. Няма да лъжа: срамота е. Срамота е. Предателството, дори и да е реципрочно, разкъсва душата на парченца. Но най-вече осъзнаването на пропуснатите възможности от миналото е депресиращо. Възможности, които можеха да променят всичко към по-добро, но по нещастно съвпадение не се сбъднаха ...
Това е, което наистина те кара да искаш да се изкачиш по стената и да виеш като озлобена вълчица.
Още една катастрофа. Още едно падане. И нямам повече сили да се изправя на крака.
Глава 47