Затварям клепачи за секунда, мобилизирайки вътрешната си сила, а след това слагам любезна усмивка на лицето си и се втурвам в битка. Време е да скъсам лейкопласта,държащ устата ми затворена, за който говореше Инеса. Готова съм. Мога да се справя.
Четиридесет минути по-късно официални разговори, съчувствени погледи и нетактични въпроси като „Вярно ли е, че Олег Константинович скоро ще се жени отново?“ накрая ги изоставихме и аз издишвам спокойно, наливайки си втора чаша шампанско.
-Държа се добре, Карин-отбелязва Едик, който беше наблизо през цялото това време. - Но вашият отговор на жената на Шамил ще ти се отрази обратно.
- Какво казах?- Чудя се, доволно усещайки как алкохолът ми блъска главата.
-Ти я нарече любопитна Варвара и я посъветва да си скъси носа-смее се той. - И като се има предвид, че ринопластиката отдавна плаче по тази дама, тя може да възприеме думите ти като лична обида.
-Не ме интересува какво мисли тя-казвам безразлично. - По ръцете, които се катерят в душата ми, бия безмилостно. Нека си реже носа.
- Стига се вече за носа й! - цвили Едик, а аз след него се превивам от идиотски смях.
И ето ни двама възрастни, уважавани хора, стоим в средата на прекрасно украсената зала и се кикотим като тийнейджъри, които са пропушили. Изглежда, че Едик не е казал нищо кой знае какво смешно, но ние се хилим чак до стомашни спазми. А от недоумяващите и осъдителни погледи, които ни хвърлят наперените представители на светското общество ,ни става още по-готино.
Секунда по-късно обаче, когато безцелно блуждаещите ми очи се задържат върху бегло позната мъжка фигура на входа, смехът ми моментално прекъсва. Толкова рязко и без преход, сякаш юмрук влетя в гърдите ми. Така ми се струва. Белите дробове са престанали да функционират и обезумялото сърце ще изхвръкне на път да счупи гръдния кош.
Гледам Богдан и ме обзема толкова силно чувство на дежа вю, че ръцете ми започват да треперят сами, а очите ми бавно, но сигурно изпълзяват от орбитите си. Гмуркам се в миналото, сладко и болезнено едновременно. Отново и отново преживявам момента, който беше решаващ в много отношения.
Умирам, бавно -засегната от отровата на нежните спомени, измъчвам се, страдам... Но все пак, като някакъв мазохист, продължавам да се взирам в момчето от миналото, без изобщо да се притеснявам, че дори ще ме забележи. Зашеметена, изкривена от изненада и объркана.
Преди две години Богдан дойде на рождения ден на фондацията заради нашата среща. Сам си го призна. А сега? Какво прави той сега тук? Дали това не беше последното му благотворително участие?
Боже… Боже мой.
Не мога да повярвам – Богдан е пред мен. Млад, висок, привлекателен. Красив чак до скърцане със стиснати зъби. Дори по-красив, отколкото в спомените ми. И той също е съзрял, разбира се. Той е наддал още в раменете си и малко е пуснал по-дълга косата си - сега вместо таралеж той има модел прическа с обръснати слепоочия.
Докато гледам Богдан, усмихвайки се и поздравявайки приятели, останалата част от света бързо губи цвят. Тя става маловажна, избледняла и някак си нереална. Въпреки това, веднага щом ръката на жената с дълги алени нокти пада върху ревера на якето му, полето на вниманието ми незабавно се разширява.
Сега, в допълнение към Богдан, виждам неговата спътница Добре поддържана, стройна , в кървавочервена рокля с дължина до пода. Един бърз поглед към аристократично изваяното й лице е достатъчен, за да се разберат две важни неща.
Първо, присъствието на такива социални събития не е ново за нея. Момичето се държи с достойнство, но без излишен ентусиазъм. Учтива, но в същото време горда. Перфектната комбинация от участие и безразличие.Второ, те са свързани с Богдан далеч от запознанство. Начинът, по който го гледа, начинът, по който се държи за лакътя му, начинът, по който се навежда към ухото му с интимен шепот на устните си, говори много. Без съмнение двамата са двойка. Не знам от колко отдавна, но определено са двойка.
За мое голямо учудване - това откритие ме наранява? Причинява ми такава болка и силно желание бързо да се плъзна под масата, за да се скрия от любопитни очи?
Знам, че е смешно,защото е глупаво, ненормално и отвъд всякаква логика. Дори и женската.
Разбира се, не мислех, че през всичките тези години Богдан ми липсва и скърби за провалената ни връзка. Знаех, че вероятно живее пълноценно, среща се с жени, прави секс, може би дори обича някоя..
Но едно е просто да знаеш, а съвсем друго е да го видиш със собствените си очи.
Еее, радвам се за него, разбира се, радвам се... В края на краищата, именно за това всъщност отидох в Щатите - за да му дам шанс за щастие. И той, очевидно, умело се възползва от този шанс. Какво мога да кажа? Добра работа. Той прави всичко правилно.