Може би, разбира се, аз съм възрастна и завършена, но изобщо не съм приключила с желанията си. До вчера исках комфорт и уединение, а сега, кокато ме сърбят дланите, искам целият свят около мен, включително и събеседницата ми, да се изпари. Да изчезне, оставяйки ме сама, с мъж, чието присъствие ме възбужда по-силно от контрастен душ. Горещо и галещо. И в същото време властно.
-Как си, Богдан? Всичко е наред? - отново кимайки благодарствено на Асол, премествам поглед към стария си познат.
Очевидно предимство на обръщането към конкретен човек е възможността да го гледате директно. Отблизо и с най-голямо внимание. Контактът очи в очи в разговор е напълно подходящ, който, разбира се, безсрамно използвам. Разглеждам Богдан с нетърпелив интерес, опитвайки се да не пропусна нито една подробност.
Лека небръснатост по бузите и брадичката, ярко очертани устни и изражение на непоклатимост на мургавото лице - Богдан изглежда си е същият, но нещо едва забележимо в него се е променило.
Може би това е татуировката на врата му, която се вижда изпод яката на бялата риза и която преди това я нямаше. Или може би погледът му стана различен - не толкова топъл и трептящ, както в дните на нашата романтика. В него няма повече нежност, няма обожание, няма възхищение ... Няма дори просто разбиране. Сякаш се е покрил с тънка ледена кора и е станал напълно непроницаем.
-Да, всичко е наред“ и гласът му звучи необичайно студено. - А ти как си? Върнахте ли се от Америка?
Еха. Той пита за Америка толкова лесно и без колебание. Сякаш моето заминаване не беше разкъсало душите ни на парчета, сякаш нямаше сълзи на летището, нямаше разбити надежди... Сякаш не той ме молеше да остана, уверявайки ме, че правя грешка ...
Или може би наистина не е? Ами ако Богданът, който помня, вече го няма? Времето променя хората. Променя своите възгледи, навици, предпочитания. Може би тогава за него нашата раздяла наистина е била драма, но сега тя се е превърнала само в охладена пепел от спомени. Съвзел се е и е продължил да живее.
-В началото на годината. Оказа се, че американската мечта има горчив вкус - опитвам се да се шегувам, но ъгълчетата на устните ми коварно ме болят. Колко трудно е да се изобрази забавление, когато в гърдите вие мрачна виелица . - Извинете, аз ще вървя .
Богдан мълчи, все още ме наблюдава с втренчен поглед, затова пък неговата спътница поема инициативата да се сбогуваме .
- За мен беше удоволствие да се запознаем, Карина.
-И за мен, Асол- подхвърлям през рамо ,когато вече съм се обърнала да си вървя.
За да не чуват лъжите, които звънят в гласа ми.
Глава 52
Карина
Вечерта е в разгара си. Гостите се забавляват, събеседват,чатят, пият. Те обсъждат последните политически и икономически новини, споделят планове за предстоящата ваканция и просто си прекарват добре. Всички, освен мен.
Внезапният сблъсък с Богдан просто издърпа земята изпод краката ми и сега събирам остатъците от самообладанието си, за да си поговоря с познати, които периодично се поздравяват с мен и не са наблегнали твърде много на алкохола.
Целта ми е да седя до края на официалната част, за да мога по-късно, позовавайки се на главоболие и неразположение, да мога тихо да се оттегля. Така че моето оттегляне тогава няма да предизвика излишни въпроси и подозрения.
- Карин, какво ти става? - За кой ли път вечерта Едик се опитва да разбере причината за драстично промененото ми настроение-Ти си като на игленик пълен с карфици и игли.Какво се случи?
-Всичко е наред- подмятам го, за да не посвещавам приятеля си в детайлите на душевните си терзания. - Просто съм малко уморена.
-Видях Богдан Ткач на съседната маса- отбелязва агентът ми, сякаш между другото. - Не е ли заради него, че си толкова нащрек и изнервена?
- Недей,моля те!- Повдигам вежди възмутено. - Не си измисляй!
-Добре, добре, както кажеш.- усмихва се той помирително. – Така изглеждаше преди малко..
Пия шампанско и без особен апетит похапвам киселите ягоди в шоколада. Може да не искам да го призная, но Едик е прав: нервите ми наистина са на предела. А времето, според усещанията, се проточва безсрамно бавно. От момента на разговора с Богдан и Асол не беше минал повече от половин час ,а вече бях изтощена и измъчена. Все едно седя на кактус.
- Имаш ли цигара? - Гледам приятеля си, който за разлика от мен е заклет пушач.
-Имам-очите му се стесняват в леко присвиване. - Защо?Толкова ли ти се пуши?
-Моля те, нека да не се заяждаме..-протягам отворената си длан към него, в която той, сумтейки смислено, слага цигара и запалка.
-Знаеш ли, Голдман, аз съм добър приятел-казва Едик без фалшиво самочувствие. - Мога да изчакам с въпросите. Но само до утре.