- И за това -благодаря - изпращам му благодарна усмивка, а след това се втурвам към балкона, за да си спомня стария лош навик.
Изведнъж на чистият въздух, аз неочаквано настръхвам. Вече е юни, но вечерите все още са хладни. И вятърът днес духа от различни посоки.Развява короните на дърветата и флиртува с облаците, като шеговито ги дърпа за сивите им бради.
Поемам си дълбоко дъх и оглеждам градския пейзаж, простиращ се пред мен. Москва привечер, разбира се, е интересна,но в нея има твърде много изкуствена светлина. Бих искала да видя малко естественост и сенки. За да съответства на настроението ми.
Увивам устни около цигарения филтър и, удряйки камъчето на запалката , безуспешно се опитвам да запаля цигара. Щом докосне симулатора на горенето, пламъкът коварно изгасва. О Не знам какъв е проблемът: или ръцете ми са загубили навика на това просто действие, или необузданият вятър е пакостлив, но колкото и да се опитвам, нищо полезно не се случва.
Да помогна?-прозвучава зад мен.
От двете думи,които чух, бях като пронизана от ток с високо напрежение. Премина през мен точно от тила до петите. Отново неговият глас. Някъде тук. Много близо.
-Разбира се“, обръщам се и, държайки цигарата с пръсти, тръгвам към Богдан.
Той поднася запалка към дланите ми и аз замръзвам за момент, неволно възхищавайки се на красивите му дълги пръсти, чийто допир тялото ми все още помни с екстаз.
Кратък оранжев блясък, плитко вдишване и повдигнати ъгълчета на устните в знак на благодарност за оказаната услуга - това е времето на нашето мимолетно сближаване. Спонтанно, но напълно незабравимо.
Богдан отива до парапета, пали си цигарата и дърпайки с кеф от нея, гледа в далечината:
- Ти си се развела?
-Да-въздъхвам. – Счупеното , както се казва, не можеш да залепиш.
-Можеш да залепиш всичко - ако искаш - отговаря той и пуска млечен облак дим във вечерната прохлада. - Как върви работата ти? Пишеш ли?
- Пиша и през август трябва да излезе съвсем нова книга.
- Готино. За какво?
- За страхът.
- За страхът ли? - обръща се Богдан към мен, а лицето му е е с въпросителна гримаса.
– Ами да, главният герой се страхува да живее, да поема рискове, да следва една мечта. И след това плаща за това.
-Доста песимистично- засмя се певецът.
-Но реалистично- отговарям му в тон.
Той мълчи. Нищо не отговаря. Поглежда към града, който се простира пред нас, и бавно издишва никотина. Толкова спокоен и толкова красив. Пораснало момче от миналото. Роден и в същото време невъобразимо далечен.
Поглеждам надолу към ръцете си и забелязвам как леко треперят. Цигарата е почти изчезнала, а на края й като мрачен придатък виси дебело парче сива пепел. Когато се разпадне, ще трябва да се върна в ресторанта. Да преодолея неуместното си желание да остана по-дълго насаме с Богдан.
Времето изтича бързо, карайки ме да кажа нещо наистина важно. Нещо стойностно и смислено. Но главата ми е изненадващо празна. Прехваленото ми красноречие изпадна в транс. И имам ли нужда от думи сега? Ще успеят ли те да предадат поне една десета от това, което чувствам сега?
Едва ли. Така че е най-добре дори да не опитвам.
- Чух, че бизнесът ти върви нагоре - изразявам прочетеното в клюкарската колона. - Ресторант, линия за дрехи... Впечатляващо е.
Не че специално събирах информация за Богдан, просто беше невъзможно да го избегна, докато превъртах новинарската емисия: популярността на човека нарастваше всеки ден и той очевидно нямаше да спре дотук.
-Да.” Тонът му е небрежен. - Казах ти, че не искам цял живот да скачам по сцената. Още няколко години и най-накрая ще отида зад кулисите.
- Няма ли да ти липсва музиката?
-Музиката винаги ще бъде с мен. Не смятам да напускам тази област. Просто ще работя в малко по-различен формат.
Пепелта, която се натрупа върху цигарата ми, най-накрая пада, разпръсквайки се във вятъра в малка бяла виелица.
Това е всичко. Времето изтече.
-Радвам се за теб, Богдан-поглеждам към него, а той също се обръща с лице към мен. - Всичко се получи възможно най-добре, нали? Новата ти дейност е просперираща, а Асол е прекрасно момиче.
Отново правя гаф. Дори формалното "благодаря" не е щедро. Той изглежда толкова напрегнат и остър, че вероятно е на път да изгори дупка в челото ми. А самият поглед е черно-черен, сякаш покрит с воал. Дори е малко страшно.
Изхвърлям фаса и като намествам презрамките на роклята, се отлепвам от парапета. Изглежда, че диалогът ни се изчерпа, но това е дори за добро. Не е нужно да измислям правдоподобни извинения, за да напусна сцената с апломб.