-Приятна вечер- изстисквам остатъците от учтивост и се втурвам към вратата, в която току-що се появи малка група млади хора.
Направих всичко правилно. Може би не перфектно, но доста прилично. Няма в какво да се упрекна. Абсолютно в нищо.
А що се отнася до тази болезнена болка в сърцето... Така че ще мине. Някой ден ще мине. Сигурно. Просто трябва да бъда търпелива.
Още малко. Още малко.
Глава 53
Богдан
- Е, при теб ли отиваме? – като повдига подгъва на роклята, преди да се качи в колата, пита Асол.
Добре- вдигам рамене, докато затварям вратата зад нея.
За мен няма значение къде да отида: при нея или при мен, или. Изобщо –карам я по инерция отдавна.
Обикалям колата и сядам до момичето, давайки на шофьора сигнал с кимване на главата, че може да запали.
- Хубава вечер, а?- Асол се усмихва, преплитайки пръстите ни. - Докато те нямаше, Пичугин разказваше такива смешни истории. Оказва се, че миналия месец той е бил в командировка в Унгария и ...
Гласът на приятелката ми бързо се замъглява и отлита, превръщайки се в бръмчащ фонов шум. Не разбирам думите й, не се задълбочавам в смисъла им, защото сега не ми пука за Пичугин и неговите пътеписи. Всичките ми мисли, като пчели на мед, отлетяха там н а събитието, което ме смути за цялата вечер.
Карина е тук. Върнала се е от Щатите в началото на годината и разбирам за това така късно и случайно.
Не, разбира се, бях наясно с развода й. Четох жълти статии, в които подробностите за подялбата на собствеността и другите неприятни неща бяха преувеличени. Но нито дума не беше казана за завръщането на Каринин в Русия. Журналистите, както винаги, в репертоара си - изплакват всякакви глупости нагоре-надолу, и забравят да споменат важното.
Не се бяхме виждали почти две години. Две шибани години, които може би бяха най-трудните в живота ми. И това е въпреки факта, че кариерата ми беше на върхът и приходите ми се увеличиха експоненциално.
Всички казваха: "Бо, ти си звезда! Наслаждавайте се на живота! Няма да има по-добър момент за това!" Кимвах в отговор, поръчвах още една чаша бира и се усмихвах кисело, вътрешно чудейки се защо, по дяволите, съм такъв? В края на краищата, те са прави, нали! Родителите са здрави, има жени, момичетата наоколо са красиви и дашни. Защо не светя от щастие и не се наслаждавам на това, което се случва?
Отвън всичко беше наред , но вътре картината беше мътна,сива,без блясък. Пришити-пришити-зашити душевни рани, макар и постепенно зараснали, но все пак периодично пронизващи ме с остра болка в най-неподходящия момент.
Понякога стоя на сцената след концерт - тълпата ръкопляска, подсвирква, изразява одобрение . И усмивката ти е залепнала за устните , такава пластмасова, неестествена, и не можеш да си разтвориш челюстите. Защото ако го направиш , ще има такава гримаса, че ще изплашиш всички зрители и ще ги пратиш в ада.
Те не знаят, че песните за разбитото сърце не са само думи, не са само музика. Това е моят истински живот, мамка му. От който съм така смачкан и прецакан.
Те не знаят, че всички тези сантиментални речитативи са верни. Че главната героиня на моята песен е съвсем реален човек, живеещ на друг континент. Че всички следи са около нея, че в тях няма и капка лъжи или капка търговия. Само душата ми се обърна наопаки.
А още по-лошо е, когато съм в леглото с жена. Изглежда красиво и дори интересно. Изглежда, че всичко е страхотно: пенисът стои, тя е готова, и изведнъж майната му- не искам. И така се облягаш отгоре на мацката, за секунда, само за секунда затваряш клепачите си за да си я спомниш - и после бам! Удря мозъка директно и..вече всичко е точно.
Отново пред очите ми Карина. Бледата й кадифена кожа, белегът по рождение под коляното, късата , тъмна коса, разстлана върху възглавницата, и опияненият от похот поглед. И в резултат на това странно мозъчно-долби видение се оказва някаква неизвестна глупост: не Карина лежи под мен, но въпреки това я чукам.
Знам, че е глупаво и нечестно спрямо любовниците ми. Е, какво да правя? Да отида при психиатър? Хапчета? Напоследък стана малко по-добре. Образът на Карина вече не ме толкова често преследва и понякога наистина успявам да правя секс с напълно истинско момиче, а не с безплътен призрак от миналото.
-Бо, слушаш ли ме?- Асол нежно стиска ръката ми.Откъсването ми от реалността стана съвсем очевидно.
-Повтори- вдигам поглед към нея.
-Казвам, пристигнахме, моля, помогни ми да изляза-тя примигва с дългите си мигли. –Високите ми обувки са неудобни.
Обръщам глава към прозореца и с изненада забелязвам, че колата всъщност е паркирана пред дома ми. Добре добре. Оказва се, че съм потънал през целия път в мислите си, а Асол дори не забеляза това. И все пак общуването с общителни хора има своите предимства - те не винаги имат нужда от събеседници.