След като се сбогуваме с шофьора, оставяме колата и се качваме с асансьора до моя апартамент. Точно на прага Асол сваля дългата си червена рокля и, оставайки по бельо, се скрива в кухнята.
-Ще пийнеш ли уиски? - чува се палавият й глас.
Трябва да отдадем дължимото на приятелката ми: тя не страда от фалшива скромност. Не сме се срещали толкова дълго , а тя вече рови из къщата ми. По делови начин бърка в хладилника, претърсва шкафове без угризения на съвестта. Дори си носи собствената четка за зъби. Съобразително момиче, не мога нищо да кажа.
-Не, благодаря- казвам. - Не искам
Свалям сакото си, разкопчавам ризата си и се тръшвам на дивана. Настроението ми е по-отвратително от всякога. Искам да помисля, да превъртя в паметта си днешната вечер, да я анализирам до най-малките подробности, да разгледам под лупа всяко движение на Карина, всеки поглед, хвърлен в моята посока.
Все още е трудно да се повярва, че тя е тук, в Москва. От няколко месеца с нея дишаме един въздух, караме по едни и същи улици, поръчваме храна от една и съща доставка, а тя по никакъв начин не ме уведомява за това.
Какъв сложен човек е! Каквато беше, такава си и остава. А аз имах някаква надежда,че ще ме потърси след развода,но..не!
- Защо седиш без да си светнал? – Aсол с чаша в ръка, плясва ключа на лампата и стаята се изпълва с твърде ярка светлина.
-Просто съм уморен-търкам клепачите си и ги присвивам болезнено.
- Знаеш ли, Бо, трябва да смениш завесите - заявява Асол и леко се гримира. -Тези са болезнено тежки и мрачни. По-леките текстури вече са на мода.
- А аз ги харесвам. Самият аз съм тежък и мрачен-отговарям аз, гледайки как Асол бавно отпива уиски и се разхожда из залата ми с претенциите на моден критик.
-Не си мрачен, просто работиш твърде много- не е съгласна тя, приближавайки се до малка лавица за книги, а след това възкликва силно. –Уау! И не знаех, че си такъв фен на произведенията на тази Карина Голдман! -В гласа й се долавя истинско удивление. - Да, точно там ... Освен книгите й, няма нищо друго!
Изненадващо е, че Асол го забеляза едва сега.
-Е, да, обичам работите й-иронично се усмихвам.
- Да, ти си интелектуалец! – Приятелката ми се подсмихва. –Стоп! Откъде взех романа "Вечен"? Аз също исках да го купя, но тиражът беше ограничен, и...
Взех го от близък приятел- казвам - Просто исках да имам пълна колекция.
-Намирисва на мания-обгръща ме с очи Асол.
–Защо?
-Имаш двадесет книги в дома си и всички те принадлежат на един и същ автор. Автор, който е написал само 20 книги. Не ти ли се струва странно?
Но тя е права, аз наистина съм маниак. Когато Карина, разбивайки сърцето ми и потъпквайки любовта ми, замина за Америка при съпруга си, дълго време не можах да си намеря място. Измъчвах се от въпроси и единственият човек, който можеше да им отговори, прекъсна връзката ни. Завинаги.
След това се обърнах към книгите й. Четях романите на Каринина жадно, с някаква нездравословна наркоманска жажда, мислейки за смисъла на редовете и разстоянието между тях, разпознавайки я от другата, непозната досега за мен страна.
Оказва се, че в творчеството личността на човек е много добре разкрита. Може би, без да го осъзнава, авторът излива на хартия тайните си страхове, фантазии, мечти, отразява значими аспекти от мирогледа си и говори за това, което наистина го тревожи.
И наистина успях да надникна в душата на Карина. Видях болката й от друг ъгъл. Не през очите на отхвърлен човек, а през очите на външен наблюдател. Безстрастен и обективен.
И в нея имаше много мъка и тъга. Парене и парализиране. Остри и тъпи моменти . След като прочетох тези книги, имах чувството, че Карина е съсирек на тази болка. Закостенял и обрасъл с тръни, но вътре все още е уязвим.
Именно благодарение на нейните романи с течение на времето възмущението ми беше заменено от съчувствие и желанието да притежавам отстъпи място на философското намерение да се откажа. И се придържах към това си намерение до последно. До този ден.
Но днес я видях на живо - и как ме порази... Завъртя се и ме хвърли в самата бездна на чувствата. Не съм се освободил от тях , по дяволите. И не съм се оправил. Така че я нараних, защото още я обичам.
-Да, наистина е странно- отговарям след дълго мълчание. – Природен фанатизъм.
-Бо-присвивайки очи подозрително, момичето се отпуска до мен на дивана. -Само не ми казвай, че тази писателка е твоята мистериозна, неосъществена любов. Моля, кажи ми, че греша.
Поглеждам Асол и се усмихвам кисело. Тя е умна и невероятно умна. Може би затова на двадесет и седем вече заема толкова висока позиция в известно списание. Такива момичета не се търкалят по пътя. В днешния свят на евтини залъгалки те струват теглото си в злато.