-Какво искаш да кажеш? - запечатвам гърба си в стената и повдигам вежди възмутено.
-Казвам истината, Карин, истината-опира ръце младият мъж от двете страни на главата ми и виси над мен като черен облак. - С теб не сме се виждали от две години, а ти не си измислила нищо по-хубаво от глупава фраза, че се радваш за мен?
- Наистина се радвам... - отговарям, но някак вече съвсем несигурно.
-Пак ме удари като безмилостна кучка- Богдан,върти очи нагоре , а язвителната ирония в гласа му достига връхната си точка.- Помолих те да бъдеш честна! Мамка ти! Или вече си забравила това какво е?!
Той удря с юмрук в стената и аз трепвам от уплаха. Вена пулсира лудо на челото на момчето, а от ноздрите му е на път да изфучи пара.Той е недоволен, ядосан, развълнуван до краен предел. Той ме гледа отгоре-надолу и то така ядосано. Усещам как стъпвам плахо по нажежени въглени,като нестинарка.
Но емоциите, дори и негативните, са добри. Това е готино. Те са много по-добри от безразличието. Където има емоция, винаги има и шанс.
-Искаш честност? Е, почакай - пресипнах, гледайки очаровано примамливо отворената му уста, от която се изтръгва учестено дишане.-Точно сега щях да дойда при теб. Исках да се извиня и да те помоля да се върнеш. Исках да призная, че мислех за теб през цялото това време. Постоянно си мислех. Че никога не съм бил толкова щастлива с никого, колкото с теб. Че тези две години разлъка бяха ужасна, ужасна грешка - гласът се пречупва предателски и в очите напират сълзи. -Грешка, за която все още плащам.
Дълбоко вдишване на въздух, тихо ридая , защото сега самоконтролът ми се разпадна на малки трохи. Едва сега осъзнавам колко ми е липсвал Богдан, колко съм тъжна и самотна без него.
-Мълчи, скъпа, не плачи-момчето моментално омекна и в тона му се появява ехото от предишната нежност, която толкова ми липсваше. - Добре, добре, ела при мен...
Навеждайки се, доближава челото си до моето и обхваща нежно бузите ми с длани. Горещият му дъх плъзга по лицето ми, стоплящ, успокояващ, даващ надежда за бъдещето..
„Разбирам, че си ядосан и гневен- дърпам Богдан към себе си за ризата, защото искам да е по-близо, още по-близо. - Много грешки сторих... Но сега… Сега най-накрая виждам светлината.- Още едно ридание. -Не ми трябва никой освен теб. Никой, чуваш ли?
Богдан диша в лицето ми, притиска корема си към ребрата ми, а в мен един след друг се топят многогодишни ледници. Душата ми се размразява и застоялата болка излиза заедно със сълзи, които дори не се опитвам да сдържа. Нека текат, нека очистват сърцето, нека носят дългоочакван мир.
-Обичам те, обичам те, обичам те!- прошепвам като навита пружина, покривайки лицето му с чести мокри целувки. - Толкова много те обичам, че е страшно.
Притваряйки клепачи, Богдан мълчаливо приема моите придирчиви ласки, а след това, сякаш не може да издържи на свръхдозата болезнена нежност, ме стиска в прегръдките си с всичка сила, чак до скърцане в костите. Обгръщам могъщите му рамене, вкопчвам се в дрехите му, и пламтя от удоволствие. Колко е добре. Господи, колко е добър по душа-простил ми е!
Той прокарва ръка през косата ми и, властно стискайки тила ми, и ме кара да го погледна . И, разбира се, че го правя. Послушно и примирено. Защото съм изцяло във властта на неговата милост. От сега нататък и завинаги.
Възхищавам се на острите, но в същото време много правилни черти на Богдан, мислено забелязвайки, че има невероятни очи. Не в смисъл, че имат красив цвят или форма, въпреки че това, разбира се, е в реда на нещата. Те са погледът на човек, който знае точно какво иска от бъдещето. Той познава горчивината на загубата и сладостта на победите.
Това е погледът на истински мъж. Възрастен, съзнателен и мъдър отвъд годините си.
-Няма да те пусна да си тръгнеш отново, става ли?" - Той се напрегна.
-Не ме пускай. Моля те, не ме пускай",- умолявам аз, подсмърчайки.
Богдан захапва устните ми с плашещо агресивна и опияняващо страстна целувка. Всмуква ме с език, лишава ме от дъх и избива от главата ми всички безцелно стрелкащи се мисли.
Тракането на зъби, които се удрят един друг, приглушено ръмжене, първични гърлени стонове - в нашето единство има твърде малко естетика и твърде много зверство, но изобщо не ме интересува. Не ме интересува как ще изглеждаме отвън. Не ме интересува, че вече сме избърсали на стената цяла алея,търкайки се по нея нагоре и надолу. Дори съседите, които могат да се появят във всяка секунда, не ме интересуват. Целият ми свят е бил примитивно стеснен до един единствен човек и само в неговата близост виждам смисъла му. Не ми трябва нищо друго. Нищо и никой.