— Не ме докосвайте! — Обърна се рязко и бързо се отдалечи.
Оливър гледаше след нея, смръщил чело. Дамата бързо изчезна зад завоя, където я очакваше карета. «Шантава работа!» — помисли си той. Не ти дава да я пипнеш, а иска да забременее. Отнася се с него така, като че е отвратителен, а пък му определи среща за утре, за да я чука! Луда жена! Само при мисълта за това кръвта му кипваше, той се размърда неспокойно, панталонът му стана нещо тесен при оная работа… О, той не е от тия, дето придирват много-много! На харизан кон зъбите се не гледат! А току-виж се намерили и други такива госпожи да искат той да им свърши работа, като мъжете им не ги бива… Може пък е това да си изкарва прехраната, а тютюна да върви по дяволите! Оливър Хаутърн изпъна рамене и си тръгна за дома.
През следващите седмици Никол се поуспокои, макар че не беше щастлива. Клей се срещаше често с нея на поляната край реката. Бяха радостни срещи, пълни с любов и планове за предстоящото пътуване на Запад. Мечтаеха си като деца: каква ще бъде къщата, колко спални ще има, колко деца ще си родят, как ще ги кръстят… Чудеха се кога да посветят близнаците и Джени в тези планове, защото се разбираше от само себе си, че и те ще тръгнат с тях на Запад.
Беше края на февруари. Небето бе настръхнало в тъмни облаци, сигурно пак щеше да вали сняг. Изведнъж светкавица продра небето и гръмотевицата веднага трясна, сякаш падна в самата къща.
Никол изпищя и залюля отчаяно глава.
— Защо се плашиш толкова? — притече се Джени. — Нали е само буря?
Никол остави ръкоделието в кошницата, нямаше смисъл да продължава. Всяка буря я запокитваше отново и отново в онази нощ, в която изгуби дядо си.
— Нервна си, защото не можеш да се срещнеш с Клей.
Никол я изгледа смаяна.
— Няма защо да ми разказваш какво става помежду ви — разсмя се добродушно Джени. — Чета всичко по лицето ти. Все чаках да ми кажеш, когато сама решиш, че му е дошло времето.
Никол седеше на столче пред огнището.
— Ти си толкова мила и търпелива с мене.
— Не, ти си търпеливата! — изсумтя Джени. — Друга жена никога не би се примирила е това, което Клей прави с тебе.
— Има си причини — започна Никол.
— Причини! Мъжете винаги си намират причини, когато става дума за някоя жена. — Джени рязко млъкна. — Не би трябвало да ти говоря така, но съм убедена, че в тази работа се крие нещо! Какви причини може да има Клей, та да се среща със съпругата си тайно, като че ли е някоя от ония жени, от Бостън…
Никол се усмихна.
— Някой ден, когато заживеем заедно и го виждам всеки ден, може да си спомням с умиление за времето, когато се срещахме като влюбени…
— Казваш го, но не го вярваш, както и аз! Сега ти би трябвало да си си в Ейръндел хол, да управляваш къщата си, а не тази тлъста…
Отново блесна светкавица, гърмът падна някъде наблизо. Никол замижа и се хвана за сърцето.
Джейн скочи и дрехата, която кърпеше, падна на пода.
— Какво става, Никол?! Съвсем побеля! — прихвана Никол около раменете и я отведе обратно на стола. — Седни сега и си поеми дъх. Ще запаря чай. И ще ти сложа вътре глътка бренди.
Никол седна, но не можеше да дойде на себе си. Клоните на едно дърво биеха по покрива, вятърът проникваше през рамките на прозорците и завесите се издуваха. В тези светкавици навън, в този черен мрак, там беше ужасът…
— Вземи — каза Джени и й подаде чаша димящ чай. — Изпий го и веднага в леглото!
Никол се опита да се успокои. Усета топлината на брендито по тялото си, но нервите й останаха опъната до скъсване.
Когато се чу първото похлопване на вратата, Никол подскочи така, че разля половината чай на полата си.
— Клей ще да е — каза Джени усмихната и й донесе кърпа. — Той знае колко се боиш от бурята и е дошъл да бъде с тебе. Хайде, избърши се и се усмихни, да си хубава за него.
С треперещи ръце Никол попи чая от вълнения плат и опита да се усмихне приветливо в очакване да се появи Клей.
Джени отвори вратата усмихната, но в бойна готовност да заяви на Клей какво мисли тя за мъже, които пренебрегват съпругите си. Ала мъжът, застанал на вратата, не беше Клей. Беше дребничък, слабоват, с рядка руса коса, нападала на клечки по яката на зеления му кадифен жакет. На врата му бе завързан бял копринен шал, стигащ чак до брадичката му. Имаше малки очи и остър нос — като че реже с него — и малка, пухкава уста.
— Това ли е домът на Никол Куртален? — попита той, отметна, глава назад, опитвайки се да изгледа някак отвисоко Джени, което разбира се, бе невъзможно — Джени стърчеше няколко сантиметра над него.