— Доведете господин Готие! — извика Никол, като напразно се опитваше да задържи ръцете на Адел, която се боричкаше отчаяно с дъщеря си.
— Тука съм — каза Жерар. — Знаех си, че ще се разбуди така. Адел — извика той остро. Когато тя изобщо не реагира, я плесна силно по лицето. Тя моментално млъкна, премигна няколко пъти и рухна в ръцете на Жерар, хълцайки. Той я подържа малко така, после отново я сложи да легне. — Сега ще спи още около три часа — каза той, изправи се и тръгна обратно към вратата.
— Господин Готие! — повика го Никол. — Положително може да се направи нещо! Не можете просто да си тръгнете и да я оставите сама!
Мъжът се обърна и погледна Никол усмихнат.
— Нищо не можете да направите. Майка ви не е с всичкия си! — той сви рамене, като че това му е вече безразлично, и тръгна да излиза.
Никол грабна трескаво робата си от закачалката и се втурна след него.
— Не можете просто да заявите това и да си тръгнете! — проплака тя. — Майка ми е преживяла ужасни неща. Ако се посъвземе и се почувства по-сигурна в новата среда, положително ще възвърне разума си!
— Положително надали. Но може би.
Джени слезе след тях, близнаците не пускаха все още полите й. Разбра се, че трябва да отложат този разговор за по-късно. Да изчакат закуската, та близнаците да излязат навън.
Докато Джени нареждаше масата, Никол се обърна отново към Жерар:
— Моля ви, разкажете ми какво стана с майка ми, след като вашият баща я спаси?
— Всъщност тя никога не е била по-добре — каза той простичко. Всички си мислеха, че е много храбра, вървейки с вдигната глава към ешафода. Всъщност тя отдавна е загубила разсъдъка си. Прекарала месеци в затвора, всеки ден е трябвало да гледа как извеждат приятелите й един след друг, за да ги обезглавят. Просто в един момент умът й е отказал да приеме, че и нея я очаква същата участ.
— Но по-късно? Когато е била вече в безопасност? — Никол не питаше, а сякаш умоляваше. — Не се ли поуспокои?
Жерар разглеждаше задълбочено ноктите на ръцете си.
— Баща ми не е трябвало да я спасява! Изложихме се на голяма опасност, защото скрихме в къщата си една аристократка. В деня, когато баща ми я спаси от ешафода, тълпата бе на негова страна, но по-късно всеки би ни предал на Трибунала. Майка ми всяка нощ плачеше от страх. Писъците на Адел будеха съседите. Вярно, те не казаха на никого, че крием чужда жена, но ние непрекъснато се питахме колко ли време ще издържат да не получат наградата, обещана за залавянето на херцогинята.
Жерар сърбаше кафето, което Джени му бе поднесла, и гледаше изпитателно Никол. В светлината на утрото тя бе особено хубава, кожата й бе свежа, сякаш окъпана в роса. Тя го слушаше е блеснали от вълнение очи. Харесваше му това напрегнато очакване в погледа й…
— Когато научих, че старият херцог е бил заклан от въстаниците — продължи Жерар — отидох в мелницата, където се е крил. Исках да разбера дали е останал още някой от семейството. Жената на мелничаря ми разказа всичко, как убили и мъжа й заедно е херцога. Опита се да скрие, но полека-лека ми призна, че Адел има дъщеря, която е избягала в Англия. И когато решихме с разтревожените ми родители да махнем и Адел от Франция…
Никол стана и отиде до огнището.
— Не сте имали друг избор. Или е трябвало да я предадете на Комитета, или да я изведете от страната, под чуждо име, естествено.
Жерар се усмихна. Доведената му дъщеря бързо съобразяваше.
— Да, а има ли по-добро прикритие от истината? Венчаха ни набързо и тайно заминахме на меден месец в чужбина. В Англия намерих господин Мейлисън, той ми разказа, че сте работили при дъщеря му и че двете сте заминали за Америка. Мейлисън беше голям чудак — продължи Жерар. — Изприказва ми ги едни, и половината не му повярвах! Била сте омъжена за съпруга на дъщеря му. Много се чудех. Позволено ли е в тази страна човек да води две жени?
Джени изпръхтя предупредително, преди Никол да му отговори каквото и да е.
— Клейтън Армстронг сам създава законите в своите земи! — каза Джени презрително.
— Армстронг? Да, точно това беше името, което спомена Мейлисън. Той ли е вашият съпруг? По работа ли пътува?
— По работа! — заяде се Джени. — Хубаво щеше да е, ако пътува по работа. Не, Клей живее на отсрещния бряг в една голяма къща е една още по-голяма мръсница, докато съпругата му трябва да живее сама в тази колиба!
— Джени! — Гласът на Никол прозвуча остро. — Прекаляваш!
— Добре де, аз прекалявам, а ти пък премълчаваш. Само да поиска Клей нещо от тебе, ти клякаш и започваш: «Да, Клей! Моля те, Клей. Както ти кажеш, Клей!..»