— Джени! Не желая да слушам повече! Имаме гостенин, забрави ли?
— Нищо не съм забравила аз! — Джени им обърна гръб и бързо отиде към огнището.
Сетеше ли се за Клей и за начина, по който се бе отнесъл с Никол, побесняваше. Вече не знаеше дали трябва да се сърди повече на Клей и неговото поведение, или на Никол, която приемаше толкова спокойно всичко това. Джени имаше чувството, че Клей не заслужава Никол, че е време тя да сложи край на този брак и да си потърси друг мъж. Но споменеше ли само подобно нещо пред Никол, приятелката й просто отказваше да я слуша и заявяваше, че вярва на Клей и го обича…
Мислите й бяха прекъснати от острите писъци, пронизващи цялата къща. Бе страшно да слушаш — викове на безкраен ужас, идващи от свят, в който не можеш да протегнеш ръка за утеха. Никол и Джени стояха като вкаменени.
Бавно, с уморен поглед Жерар се надигна от масата.
— Плаши я новата обстановка. Щом посвикне с нея, все по-рядко ще плаче… — Той тръгна към стълбата.
— Смятате ли, че ще ме познае някога? — попита Никол.
— Кой би могъл да каже?! Имаше един период, в който изглеждаше напълно нормална, но напоследък непрекъснато я е страх. — Той отново сви рамене и се качи горе. Само след няколко секунди виковете заглъхнаха.
Никол тихичко също се качи горе. Жерар седеше на крайчеца на леглото, обвил с ръка раменете на Адел. Тя се бе вкопчила в него и въртеше безумни очи наоколо. Като видя Никол, очите й станаха още по-големи, но тя не издаде нито звук.
— Мамо — каза Никол. — Аз съм, твоята дъщеря Никол… — Говореше бавно и весело. — Помниш ли зайчето, което татко ми подари? Зайчето… помниш ли как избяга, как го търсихме?
Очите на Адел като че се поуспокоиха и загледаха съсредоточено Никол. Тя взе ръката на майка си в двете си ръце и продължи:
— Помниш ли ти какво направи? Помниш ли като пусна три зайчета вместо онова, изгубеното? Помниш ли как дядо ви се смя, че си играете като деца двамата?
— Той организира лов — прошепна Адел. Гласът й бе дрезгав от викането.
— Да — прошепна Никол, докато сълзите замрежваха погледа и. Помниш ли? Кралят дойде тогава на гости… Потеглиха на лов, като цяла армия… Не си ли спомняш?
— Ние бяхме войници — каза Адел.
— Да! Ти ме облече в дрехите на братовчед ми, а ти и няколко от придворните дами се облякохте като войници…
— Помня… — Адел бе изцяло пленена от спомена. — Имахме руло за вечеря…
С облени в сълзи страни Никол се взираше очаквателно в майка си.
— Никол! — каза Адел остро. — Каква е тази ужасна рокля? Една дама никога не носи вълна! Освен ако играе в някой пасторал… Веднага да облечеш нещо копринено, някаква лека рокля от папилон! Махни тази овча вълна!
— Да, maman! — каза послушно дъщерята и целуна майка си по бузата. — Гладна ли си? Искаш ли да ти донесат нещо в стаята?
Адел се облегна на стената зад матрака, като че напълно забравила присъствието на Жерар. Той предпазливо отмести ръката си.
— Изпрати ми нещо леко! Използвай днес синьо-белия лиможки порцелан. След като хапна ще си почина, а после ми изпрати главния готвач, искам да обсъдим менюто за следващата седмица. Кралицата сигурно ще ни посети, иска ми се да поднесем нещо особено… О! Ако дойдат онези италиански артисти, кажи им, че ще ги видя по-късно… Ще трябва да се срещна и с градинаря. Заради розите… Толкова много задължения имам, а съм много изморена!.. Никол, мислиш ли, че можеш малко да ми помогнеш?
— Разбира се, maman! Сега си почини, сама ще та донеса нещо за ядене. Ще поговоря й с градинаря…
— Вие й действате успокоително — каза Жерар. — Не съм я виждал отдавна толкова жизнена.
Никол шеташе из стаята привидно спокойна. Но чак свят й се виеше от тревога. Ето че майка й продължава да живее в един свят, в който пъргаво припкат насам-натам слугини и камериерки, които нямат друга работа, освен да се въртят около нея, да я събличат, да я обличат… Никол бе твърде малка и не бе имала време да свикне с този абсурден свят на безделие и леност. Но се съмняваше, че майка й някога ще може да заживее по друг начин.
Тя откачи от стената един тиган и започна да разбива яйцата за омлета.
«О, Клей! — помисли си тя, напрегнато бъркайки яйцата в купата. — Как бих могла да тръгна с теб на Запад?»
Никол изтри сълзите с опакото на ръката си. Сега майка й е тук. И има нужда от нея. Джени има нужда от нея. Близнаците… Тя отговаря за Айзък… Жерар и Адел, всички зависяг от нея!..
Има ли право да се самосъжалява? Не би ли трябвало да е благодарна, че не е самичка на този свят?!