О, да, сега вече всичко ще тръгне на добре!
Вчера Клей бе изпратил съобщение — молеше я да се срещнат тази сутрин на тяхната поляна. Никол цяла нощ не можа да спи от вълнение — настъпваше може би време плановете им да се осъществят.
Тя вдъхна дълбоко чистия студен въздух и долови лека миризма на дим. Значи Клей е вече в пещерата. Хвърли въжето на лодката между храсталаците, които скриваха пътеката към поляната, скочи от лодката и я завърза.
Тръгна забързано по тясната пътека. Да, Клей я очакваше, точно както си бе мечтала през нощта, разперил ръце да я прегърне. Тя се хвърли задъхана на гърдите му. Толкова е висок, толкова силен, гърдите му са такива гладки и твърди… Той я стискаше здраво, толкова здраво, че Никол не можеше дъх да си поеме. Ала тя съвсем нямаше желание да диша! Искаше й се да се разтопи, да изчезне в него, да стане част от него… Да се забрави напълно, да продължи да съществува само като едно единствено цяло с Клей!..
Той вдигна брадичката й и се видя в лицето й. Очите му бяха очи на изнемогващ от жажда човек, тъмни, пълни с желание. Познатите пламъци плъзнаха по тялото й. Ето, именно това й липсваше! Тя се повдигна на пръсти, за да захапе устните му, като издаде някакъв странен звук — полувъздищка, полуридание.
Езикът на Клей докосна малката трапчинка в ъгъла на устата й.
Никол усети, че краката й се подкосяват.
Клей се засмя, скрил лице в шията й, вдигна я на ръце и я внесе в кадифения мрак на пещерата.
Движенията им бяха нетърпеливи, трескави. Двама души, втурнали се един към друг, умиращи от жажда, отчаяни, изгарящи от вътрешен огън, който бушуваше и заплашваше да се разрази в пожар. Освободиха се за миг от дрехите си и се търколиха зашеметени на пода.
Нямаше думи — кожата им говореше вместо тях, извитите им за допир тела казваха всичко, светкавици изпепеляваха съзнанието им докато най-сетне огромните талази ги завладяха и запокитиха в отмаляването на пулсиращите им тела.
— О, Клей! — изплака тя. — Толкова много ми липсваш!
Той я притискаше здраво към гърдите си, дъхът му, топъл и ма галеше ухото й.
— Обичам те! Толкова много, те обичам!.. — Гласът му беше нежен.
Тя се гушна в него, сложила глава в ямката на мишницата му.
— За първи път тази сутрин повярвах, че идва пролет. Струва ми се, че я чакам цяла вечност.
Клей се приведе над нея, пресегна се, взе наметката й и я хвърли върху нея така, че кожата да бъде към тялото й.
Никол се усмихна блажено и потърка бедрата си о хълбоците му. Какъв звезден миг! Тя е в прегръдките на своя любим, тялото и е отпуснато и заситено, тялото й се наслаждава на нежния допир на кожата от норки…
— Как е майка ти? — попита Клей.
— Вече не крещи толкова често, колкото в началото. Радвам се, защото за близнаците беше ужасно мъчително.
— Казвам ти вече няколко пъти, че трябва да изпратиш близнаците при мене. Сега в твоята къща няма никакво място.
— Моля те, остави ги при мене!
Той я прегърна и я притисна още по-силно до себе си.
— Знаеш, че никога няма да ти ги взема. Но ти се струпаха много хора на главата, съсипваш се от работа.
Никол целуна рамото му.
— Мило е от твоя страна, че се тревожиш за мене. Но те наистина изобщо не ме натоварват. Виж, ако речеш да вземеш Джени и Жерар при тебе, бих се замислила сериозно по този въпрос.
— Джени ядове ли ти създава?
— Не точно ядове. Но те двамата не могат да се понасят. Непрекъснато се счепкват за нещо. Не мога да слушам заяжданията им това е всичко.
— Когато Джени не може да търпи някого, обикновено излиза права. Нищо не си ми разказала за твоя втори баща.
— Моят втори баща… — Никол се засмя. — Самата представа, че Жерар би могъл да замести баща ми, е абсурдна.
— Разкажи ми как живееш. Чувствам се толкова далеч от тебе.
Тя се усмихна унесено, загърната в неговата любов.
— Жерар… Жерар се опива от мисълта, че вече принадлежи към френската аристокрация. Става ми смешно като си помисля, че стотици аристократи във Франция се чудят как да се скрият и душа дават някой да ги сбърка с простолюдието…
— Доколкото разбрах, присъствието му в твоя дом не би могло да се нарече ободряващо. Знаеш, че ако имаш нужда от нещо…
Тя сложи връхчетата на пръстите си върху устните му.
— Единственото, от което имам нужда, си ти. Когато те започнат да се оплакват и да струпват тревогите си върху мене, аз просто си запушвам ушите и си мисля за теб. Тази сутрин изведнъж се сетих, че не зная какъв е климатът там. Мислиш ли, че има големи жеги? И наистина ли знаеш как се строи къща? Кога смяташ да тръгнем? Все ми се иска да започна да стигам багажа, но чакам ти да кажеш кога можем да посветим Джени…