— Имаш предвид да се оставя да ме примамиш отново със сладки приказки, това ли искаш? Това време мина! Между нас всичко е свършено.
— Не можеш да говориш така!
Спокойният й тон го изплаши.
— Преди две седмици ме посети докторът от онзи кораб, пощенският.
Очите на Клей се разшириха.
— Да, точно така, същият онзи свидетел, който ти жадуваше да докараш обратно преди време. Каза, че е готов да ми помогне да се разтрогне този брак.
— Не — каза Клей. — Аз не желая това.
— Мина онова време, когато ти желаеш или не желаеш!? Ти имаше всичко, или може би е по-правилно да кажа всяка, която желаеше. Сега е мой ред. Повече няма да чакам, ще взема живота си в собствените си ръце.
— Какво приказваш? Какво искаш да кажеш?
— Първо, за анулирането на моя брак. Второ, за разрастването на моя бизнес. Не виждам защо да не извлека известна полза от тази страна на неподозираните възможности…
Една главня се разтроиш в огнището и Никол неволно спря очи на стъклото с катеричката. Тя се изсмя със сух, неприятен смях.
— Би трябвало да зная какво си си мислел, когато сте давали онази детинска клетва. Аз не бях достатъчно чиста, за да се докосна до катеричката, нали? Само твоята скъпа Бет е била достойна за това…
Никол се промъкна край него и излезе в студения утринен въздух. Спокойно и уверено отиде до пристана, качи се в лодката и загреба към отсрещния бряг. Дядо й бе казвал, че никога не бива да се обръща назад. Не беше лесно да го направи, когато всичко в нея крещеше за Клей. Опита се да извика образа на Бианка, самодоволна и бременна, сложила ръце на издутия си корем, където бе детето на Клей… Никол погледна собственото си плоско тяло, благодарна, че не носи в себе си дете.
Когато стигна до кейчето на мелницата, се почувства малко по-добре. Стоеше, загледана в малката къща. Тя ще остане още известно време неин дом. Но ще има нужда от повече пространство, от всекидневна на долния етаж, от две допълнителни спални горе… Ще трябват пари. А тя ги няма… Земята около мелницата е хубава и тлъста. Тя си спомни, Джени споменаваше, че я продават… Но пак пари трябват, за да я купи.
Изведнъж се сети за дрехите си, единственото, което притежаваше. Те струват много пари! Само онзи маншон от зибелин… С каква наслада би го захвърлила в лицето на Клей! Колко би искала да събере всичките дрехи и да ги струпа в хола му! Но една такава дребна демонстрация би струвала твърде много. На забавата у Бейкъсови толкова много жени се възхитиха от дрехите й! Изтръпна, като си спомни за наметката, подплатена с норка. Беше я оставила на пода на пещерата. Но там тя повече няма да се върне! Никога!
Главата й се бе запалила от мисли, когато влезе в малката къща. Джени се въртеше около огнището, поруменяла от топлината. Жерар седеше до масата, бърчеше капризно нос над един шаран и го върна обратно в купата. Близнаците седяха в ъгъла и се кикотеха зад разтворената си книга.
Джени вдиша глава.
— Какво е станало? — Тя се взираше тревожно в Никол.
— Нищо не е станало — каза Никол. — Поне нищо ново. — Тя изгледа Жерар замислено. — Знаете ли, Жерар, хрумна ми нещо. Мисля си, какъв чудесен търговец може да излезе от вас.
Той вдигна надменно едната си вежда.
Хората с моето обществено положение… — започна той, но Никол грабна купата с риба изпод носа му и го сряза:
— Ние живеем в Америка, а не във Франция. Който иска да яде, трябва да работи.
Мъжът я изгледа мрачно.
— И какво да продавам? Нямам понятие от брашна и зърнени храни.
— Брашното само се продава. Бих искала от вас да убедите няколко хубави млади дами, че ще изглеждат още по-хубави в коприна и зибелин.
— Зибелин? — надигна се Джени предупредително. — Какво си намислила?
Никол погледна приятелката си така, че тя занемя.
— Елате с мене горе да ви покаже дрехите. — Обърна се към близнаците и нареди: — А вие двамата се пригответе за уроците.
— Чакай, Никол — намеси се тихичко Джени. — Ти сега за уроци нямаш време. Човекът за шлифоването на воденичните камъни те чака…
— Няма аз да им преподавам — каза Никол. — Имаме на горния етаж една високообразована дама и тя с удоволствие би се заела с тях.
— Адел? — каза Жерар подигравателно. — Тя не знае коя е, и едва ли би могла да направи нещо, което поискаш от нея.
— Не искам при дамата, която крещи! — каза Алекс, хвана Манди за ръка и я придърпа до себе си в ъгъла.
— Сега вече край! — погледна го строго Никол. — И да не съм чула възражения! Ние с Джени не сме отворили хотел за безделници! Жерар, искам да ми помогнете да спечеля малко пари, за да купя земя. Мама ще се заеме с децата, тя може да ги обучава. Отсега нататък ние сме едно семейство, а не гостуващи аристократи с две слугини! — Тя се извърна и тръгна решително нагоре по стъпалата.