— Ами да, Клей! Вие двамата можа да го считате за болен човек, но аз по-добре зная. Клей може да мята лопата не по-зле от всеки друг, а има и все още няколко души, които ще поработят здравата за него. Хубаво беше и Травис да е тук сега!
Никол и Уес стояха и я гледаха изумени.
— Корени ли ще пускате? Никол, ела с мен до мелницата! А ти Уес набий колчета къде трябва да се копае.
Уесли хвана Никол за лакътя и я поведе към вратата:
— Хайде, чака ни много работа!
Двадесет и първа глава
Джени едва не получи удар, като видя Ейръндел хол. На покрива на верандата зееше дупка и цялата веранда бе наводнена. Вратата на къщата беше полуотворена — персийската пътека беше прогизнала по краищата. Джени влезе и се опита да затвори външната врата, но от влагата дървото се бе раздуло и тя остана да зее. Нави мократа пътека по-далеч от влагата и погледна с ужас издутите дъски на пода около нея. Тук плачеше за ново дюшеме!
Със стиснати устни се огледана около. Влагата бе обхванала всичко, миришеше на мухъл. Господи! Джени затвори очи и помоли мислено майката на Клей за прошка. Завтече се към библиотеката.
Отвори вратата, без да почука. Веднага забеляза, че тук поне нищо не е променено. Но и не беше чистено! Остана няколко секунди в рамката на вратата, докато очите й свикнаха с царящия вътре полумрак.
— Сигурно съм умрял и съм на небето! — Гласът беше тих, думите малко провлечени. — Моята красавица Джени с панталони! Да не създаваш някаква нова мода?
Джени отиде до писалището, запали лампата и завъртя пламъка високо. Стъписа се, когато видя Клей. Очите му зачервени, брадясал и мръсен. Приличаше на човек, който не се е мил от седмици.
— Джени, момичето ми! Би ли ми подала… моля те, това шишенце от писалището…
Джени се взираше в него по-скоро ужасено, отколкото с упрек.
— Ти откога не си ял?
— Ял? Защо да съм ял? Тук няма нищо за ядене… Ти не знаеш ли, драга, че моята скъпа съпруга излапва всичко? Ял… Защо трябва да съм ял… — Той се опита да стане, но му се видя трудно и се отказа.
Джени се спусна да му помогне.
— Вониш!
— Много благодаря, мила моя! Такова мило нещо отдавна никой не ми е казвал…
Помогна му да се изправи. Той залитна, но успя да се задържи на краката си.
— Искам сега да дойдеш с мене.
— Естествено! Ще те последвам където пожелаеш.
— Ще излезем малко навън, на дъжда може да поизтрезнееш, а и положително ще станеш по-чист. След това отиваме в кухнята.
— О, дадено — каза Клей. — Кухнята. Любимото място на жена ми. Горката Маги сега се трепе повече, отколкото когато готвеше за цяла армия. Ти разбра ли всъщност, че всички избягаха?
Джени леко го крепеше докато вървяха към страничната врата.
— Зная. Зная дори, че това твоето е най-отвратителният случай на самосъжаление, който съм виждала!
Навън дъждът ги заплиска безжалостно. Джени наведе глава, за да предпази лицето си. На Клей дъждът не правеше никакво впечатление.
В кухнята Джени раздуха жарта и нареди отгоре дървени въглища. Сложи тенджера е вода и направи кафе. Кухнята приличаше на склад за вехтории. Да не повярва човек, че едно време всичко блестеше от чистота. Сега беше запуснато, сякаш никой отдавна не влиза тук.
Джени настани Клей на един стол и хукна да търси Маги. Знаеше, че ще й трябва помощ, ако иска да изправи Клей на крака.
Час по-късно Маги и Джени продължаваха да правят черно кафе, бъркаха яйца, обръщаха филии. Маги не преставаше да мърмори.
— Това не е вече щастлив дом. Тази жена… пъха си носа във всичко. Тази жена… да й се кланяме и да й целуваме краката… — Маги млъкна и погледна остро Клей. — В началото й се смеехме. Но после какво не беше… Дори храната на работниците намали. Хората започнаха да бягат. Сигурно разбираха, че Клей няма да се поправи. Имали са… право.
Клей като че ли поизтрезня.
— Джени не се интересува от нашите проблеми, Маги! Хората, които живеят в рая, не искат да слушат за пъкъла!
— Този пъкъл ти сам си го избра… — започна Маги, явно готова да си каже приказката, която бе научила вече наизуст.
Джени сложи предупредително ръка на рамото й да млъкне.
— Клей — каза тя спокойно — изтрезня ли достатъчно, за да чуеш какво ще ти кажа?
Той вдигна очи от чинията с пържени яйца. Очите му бяха хлътнали, устните му — стиснати, една твърда черта, с още по-твърди, сковани ъгълчета. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнеше Джени.
— Казвай, каквото имаш да казваш! — промълви глухо той.
— Знаеш ли какво ще докара този дъжд? Какво може да стане?