Клей заби лопатата в мократа земя. Не бива сега да мисли за това, че всъщност помага на Никол да пожертва земята си… Разбира се, че е важно да спаси тютюна! Трябва да го спаси!
Работеше като бесен. Бързо и методично. Беше се задълбочил толкова в работата, че не усети ръката, сложена на рамото му. Обърна се. Пред него стоеше Никол.
Сякаш гръм го удари, като я видя. Сам-сами всред природната стихия! И двамата с широкополи шапки, и двамата с лица, облени от дъжда.
— Ето! — извика тя, надвиквайки се с плясъка на дъжда. — Кафе! — Държеше чаша кафе, като я пазеше с другата ръка от водните пръски. Той взе чашата, изпи я, без да каже дума. Тя пое празната чаша и го остави.
Загледа се след нея — как едва изважда краката си от лепкавата глина. Почти изгубена в тези мъжки дрехи и големите си ботуши. На около бе залятото жито, набито в глината. Нейното жито.
За първи път той вдигна очи и се огледа. Петнадесет мъже — видя между тях Айзък и Уес. Отляво беше парчето земя, което искаха да отсекат. Пшеницата бе полегнала от поройния дъжд, но земята тук бе стръмна и водата се оттичаше. Наблизо се издигаше каменен зид. О, той бе наблюдавал как Никол и Айзък правеха тези тераси. При всеки камък, който тя повдигаше, той отпиваше по глътка от онова проклето шише. Сега целият този труд отиваше по дяволите — хвърляха го на реката, като че ли нямаше никаква стойност!
Клей заби отново лопатата и започна да дълбае още по-ядно.
Оскъдната светлина на деня, която се процеждаше през дъждовните облаци започна да чезне. Никол отново дойде при него и му обясни с жестове, че е време да прекъсва и да се нахрани. Клей само поклати глава и продължи да копае.
Падна нощ, а хората не преставаха да работят. При този дъжд бе невъзможно да се палят фенери — копаеха така, наслука, полузрящо, очите им бяха посвикнали с тъмното. Уесли следеше хората да копаят в направените от него очертания.
На зазоряване Уес дойде при Клей и му направи знак да го последва. Мъжете мръзнеха, изтощени от работа, едва изправяха подгизналите си гърбове. Дъждът ги шибаше с камшиците си, но те не си позволяваха да отдъхнат дори за миг.
Клей отиде с Уес до другия край на рова, там трябваше да отворят пътя на реката. Бяха съвсем близо до нея. След час може би ще знаят дали не са работили напразно. Дано реката не приеме жертвата на Никол — помисли си внезапно Клей. — Дано си остане в старото русло, изобщо да не навлезе в новия канал…
Уес погледна Клей въпросително. Явно искаше да обмислят устието на канала. Дъждът плискаше и заглушаваше всичко, тук думи не биха помогнали. Клей посочи към наноса, където реката сама затваряше пътя си. Двамата се заеха да копаят там.
Небето на изток светлееше. Сега вече мъжете можеха да видят какво е свършено през нощта. Оставаха не повече от два метра, за да завършат дълбокия прорез.
Уес и Клейтън размениха погледи над главата на Никол. Тя се бе навела над лопатата и продължаваше да работи. След броени минути щеше да се разбере дали сметките й ще излязат верни.
Отговорът дойде внезапно. Жадна за повече пространство, реката не изчака да й разчистят тези два метра. Водата рукна едновременно от две страни в канала, разкашканата пръст просто се разтваряше под напора на водата и се превръщаше в рядка каша. Хората едва се изкатериха на здрава почва. Клей подхвана Никол през кръста и я премести като шахматна фигурка на по-сигурно място.
Мъжете стояха с лопата в ръце и гледаха като омагьосани водата, която жадно поглъщаше късове земя и житни стръкове. Буците се откъртваха бързо, на тъмни, широки ивици и водата ги отнасяше на тежки талази.
— Хей! Гледайте! — изкрещя Уес, за да надвика бученето на водите.
Всички погледаха отвъд реката, където сочеше той. Бяха толкова впечатлени от могъщия порой и свличащите се като меко тесто буци пръст, че дори не бяха погледнали към тютюневите ниви отсреща. Реката се бе втурнала насам и безмилостно грабеше, разчистваше пътя си. Нивото на водата при тютюна бе намаляло. Дори се бяха показали последните редове, смазани и набити в калта.
— Ура! — извика Никол първа.
Изведнъж сякаш забравиха изтощението. Бяха работили цяла нощ, без прекъсване, но имаше защо — успяха! Ликуването надвиваше умората. Мъжете крещяха и скачаха като деца, вдигнали високо лопатите си. Айзък и Люк се завъртяха в някакъв смешен танц на победата.