Клей гледаше Никол, широко усмихнат.
— Ти успя! — извика той. — Моята хубава, невероятна жена!
Той я прегърна и зацелува жадно. За миг Никол забрави и време, и място, забрави всичко, което ги разделяше. Отвръщаше на целувките му с цялата си страст.
— Хей! — Уесли почука Клей по рамото. В очите му трепна предупреждение. Хората ги наблюдаваха, зяпнали от любопитство.
Никол вдигна очи към Клей. Усети как горещите й сълзи се смесват с неумолимите струи на студения дъжд.
Той неохотно я остави на земята и бързо се дръпна от нея, като от огън, който заплашваше да го изпепели. Но от очите й не можеше да се откъсне, а те неумолимо задаваха палещите си въпроси.
— А сега да похапнем! — извика Уес. — Предполагам, че жените здраво са се погрижили. Такъв глад ме гони, че мога сам да изям всичко.
Никол потръпна и неохотно се откъсна от Клей. Чувстваше се из пълнена със сили, жизнена и преодоляваща.
— Щом като Маги е тук, ще има предостатъчно за всички. Бяха наредели импровизирана трапеза от стойките за чувалите.
Имаше толкова храна, че и сто души биха могли да се наядат до насита. Самуни топъл хляб — ароматни и зачервени, само тяхната сладка миризма бе достатъчна, за да се отпуснат и развеселят. И масло. И рагу от речни костенурки. Раци, стриди… Бекон и пуешко месо, печени патици. Маги бе надминала себе си, като че ли празнуваха голям празник. Имаше осем вида пастети, не по-малко плата със зеленчуци, различни сладкиши, вино, бира, та дори мляко и чай.
Никол избяга от Клейтън. Взе чинията си и седна в сянката на воденичните камъни. Бе я нарекъл своя жена, а и така се чувстваше там, в онзи момент. Като негова жена…Толкова далеч бе времето, когато имаше право да се нарича така! А и тогава винаги се бе страхувала, че е временно, че всъщност няма право на това. Само през кратките дни у Бейкъсови тя се бе чувствала истински негова…
— Умори ли се?
Тя вдигна лице. Клей бе свалил мократа си риза, около врата бе метнал кърпа. Изглеждаше самотен и уязвим. Никол жадуваше да протегне ръце, да го прегърне и да го утеши.
— Нали нямаш нищо против да седна до тебе?
Тя поклати мълчаливо глава. Тук бяха почти скрити от погледите на останалите.
— Защо не ядеш? — попита той тихо и кимна към пълната й чинии — Не се движиш достатъчно и нямаш апетит? — Той й намигна.
Никол направи опит да се усмихне, но неговата близост я объркваше. Клей взе парченце шунка от чинията й и го изяде.
— Маги и Джени са надминали себе си.
— Първо, разполагаха с твоите запаси. Беше мило от твоя страна.
Очите му потъмняха.
— Толкова ли сме чужди един на друг та сме забравили и да разговаряме помежду си?! Не заслужавам това, което ти направи днес за мен. Не, не! — Тя искаше да го прекъсне. — Остави ме да продължа. Джени ме обвини, че не правя нищо друго, освен да се оплаквам. Възможно е да има право. През цялото това време аз се вайках, че нямам вина за всичко, което ме сполетя. През тази нощ обаче разбрах всъщност, че животът ни е такъв, какъвто ние си го направим. Ти каза веднъж, че не мога да взема решение. И беше права. Искаше ми се да имам всичко, чаках да ми бъде подарено, трябваше само хубавичко да се помоля. Бях твърде слаб, за да мога да се откажа доброволно от нещо…
Тя сложи ръка на рамото му.
— Ти не си слаб.
— Мисля, че не ме познаваш. Също както и аз не съм се познавал. Извърших толкова грешки, но… — Той не можа да довърши изречението. Гласът му се скъса. — Но ти ми даде отново надежда. Точно това бях загубил, надеждата. — Клей сложи ръка върху нейната. — Обещавам ти, че никога повече няма да те разочаровам… През целия си живот.
Той погледна ръката й и погали всяко пръстче.
— Не съм мислил, че е възможно, но аз наистина сега те обичам повече, отколкото преди.
Буца заседна в гърлото й, не можеше да продума. Клей я погледа в очите.
— Не може да се изрази с думи това, което изпитвам към тебе. Нито пък имам думи да ти благодаря за всичко, което направи за мене. — Рязко спря, като че се задави. — Сбогом! — прошепна той и стана преди да е успяла да каже нещо.
С бързи крачки излезе от мелницата както си беше без риза, без да погледне хората, които му подвикваха нещо…
Дъждът се сипеше ситен и студен. В светлината на утрото той видя как всичко се е променило — там, където преди нивите на Никол се спускаха плавно към реката, се бе получила отвесна стена. Реката течеше по-спокойно — огромно животно, което бе погълнало тлъстата си плячка и сега преживяше.
До малкия пристан нямаше път. Клей трябваше да гребе сега през една много по-широка река, за да стигне до своя мостик.