Жерар я хвана за ръка и я поведе към малкия пристан.
Никол се върна от мелницата и завари Джени с притеснено, измъчено лице.
— Майка ти! Страшен пристъп. Никой не може да я успокои.
Никол хукна нагоре.
— Maman! — Опита се да прегърне болната. Лицето на Адел беше неузнаваемо, разкривено и страшно.
— Децата! — виеше Адел, удряйки с ръце около себе си. — Децата! Главичките им! Ще ги убият… Кръв! Убийство…
— Майчице, моля те! — Никол и говореше на френски. — Успокой се! Ти си на сигурно място!
Джени бе застанала на най-горното стъпало и не смееше да влезе.
— Тревожи се нещо за близнаците. Това ли ти казва и на тебе? Никол безуспешно се мъчеше да хване ръцете на майка си.
— Мисля, че да. Говори за децата. Но може би има предвид моите братовчеди.
— Надали. Върна се преди малко запъхтяна и веднага се спусна да бута близнаците в малкия шкаф под стълбището.
— Дано само да не е изплашила децата!
Джени сви рамене.
— Те са й свикнали. Напъхаха се доброволно в шкафа, а после, докато аз я качвах нагоре, излязоха.
— Той ще ги убие! — пищеше Адел. — Не съм го познавала! Този човек! Аз никога не съм го виждала!.. И онази жена ще му помага…
— А сега какво говори? — попита отново Джени.
— Несвързани работи. Можеш ли да ми донесеш малко лауданум? Мисля, че ако заспи, ще се успокои.
Джени бързо изтърча надолу, а Никол се опитваше да успокои майка си. Адел бе страшно възбудена. Говореше за убийство, за гилотината, за някаква дебела жена… Ала когато изведнъж спомена и името на Клейтън, Никол настръхна.
— Какво Клейтън? — попита тя.
Очите на Адел гледаха диво, косата й беше разчорлена.
— Клейтън. Те искат да убият и Клейтън. И моите дечица, всичките ми дечица. Децата на всички хора… Те убиха кралицата. Ще убият и Клейтън.
— Кой? Кой, maman? Кой ще убие Клейтън?
— Тя. Убийцата на деца.
Джени бе застанала зад гърба на Никол.
— Струва ми се, че иска да ти каже нещо. Не спомена ли Клей, на мене така ми прозвуча.
Никол взе чашката с чай от ръцете на Джени.
— Ето, изпий това, maman! Ще се почувстваш по-добре. Ето така, мила…
— Не се наложи да чакат дълго действието на приспивателното.
Долу чуха да влиза Жерар.
— Жерар! — посрещна го Никол. — Случило ли се е днес нещо, което би могло да възбуди мама?
Той се извърна бавно с лице към нея.
— Не съм я виждал изобщо. Пак ли пристъп?
— Не вярвам това много да ви разтревожи! — клъвна го Джени злобно откъм огнището. — Да имахте поне капчица чувство към нея, все пак съпруга ви е!
— Положително не бих споделил чувствата си с такива като вас — отвърна бързо Жерар.
— Моля ви! Моля ви, престанете и двамата! — въздъхна Никол. — С тези взаимни упреци не можете да помогнете на майка ми.
Жерар кимна.
— Не е страшно. Просто един от нейните пристъпи. Би трябвало вече да сте свикнали с това.
Никол отиде до кухненската маса.
— Но има нещо различно този път. Имам чувството, че се опитва да ми каже нещо.
Жерар я изгледа с премрежен поглед.
— Какво ли би казала, което да не сте чували поне сто пъти досега. Тя говори все за едно, за смърт и за убийства.
— Така е — отвърна Никол замислена. — Но този път тя спомена името на Клей.
— На Клей, нали? — възкликна Джени. — И на мене така ми се чу. Но тя изобщо не познава Клей, нали така?
— Не, доколкото зная. Говореше нещо за някаква пълна жена.
— Хм, никак не е трудно да отгатне човек кого има предвид — изръмжа Джени.
— Разбира се, че не! — намеси се Жерар е неочаквана живост. — Тя сигурно е видяла Клей и Бианка, и тъй като са непознати за нея, се е изплашила. Нали знаете в каква паника изпада от непознати лица.
— Предполагам, че е така — каза Никол. — И все пак като че ли има още нещо. Повтаряше непрекъснато, че Клейтън ще бъде убит.
— Ох, тя непрекъснато все повтаря, че някой си ще се опита да убие друг някой си — каза с досада Жерар.
— Възможно е. Тя всичко смесва, миналото и настоящето…
Преди Жерар да каже нещо, Джени подвикна:
— Няма смисъл да си блъскаш главата! Опитай се утре да поговориш с майка си. Като се наспи хубаво, утре може да ти разкаже по-ясно какво е искала да каже. Хайде сега, седни да хапнеш нещо за вечеря!
Малката къща бе тъмна и тиха. Навън реката бе престанала да бучи, спокойна и доволна в новото си русло. Беше необикновено топло за септември, човек не можеше да търпи и най-леката завивка.
Адел бе неспокойна. Въпреки голямата доза сънотворно, тя се мяташе в леглото, измъчвана от кошмари. Знаеше, че трябва да съобщи нещо, но не знаеше как. Кралят и кралицата на Франция… Не, не са те! Това е друг човек, някой си, чието лице не е виждала. Но вижда добре смъртта. О, тя познава смъртта! Смъртта на този човек… Смъртта на всички хора.