Той влезе в къщата, мина по коридорите и изкачи стълбището към тяхната стая. Никол… Никол бе най-себеотрицателното същество, което някога е срещал. Никол обича целия свят. Ще обича и него, децата му, слугите му, неговите домашни животни дори, но никога няма да поиска нещо в замяна…
Разбра, че не спи, още щом открехна вратата на стаята. Бързо отиде до шкафа и извади една семпла рокля с цвят на шоколад.
— Облечи това — каза той тихо. — Трябва да те махна оттук.
Дванадесета глава
Тя бавно отметна завивката и навлече ризата си през глава. Цялото и тяло я болеше, чувстваше се толкова нещастна. Поне не я е забравил… Поне този път появата на неговата любима Бианка не го бе заслепила напълно. Може би иска да я върне обратно в мелницата, колкото е възможно по-далеч от Бианка?…
Беше й все едно къде ще върви. Ръцете й трепереха толкова силно, че не успяваше да закопчае роклята си. Клей отмести пръстите й и се зае сам да я закопчава. Гледаше лицето й, взираше се в очите и, големи и влажни, пълни с отчаяние и страх.
Той се наведе и я целуна нежно, но устните й се впиха в неговите.
— Изглежда не ти дадох достатъчно основания да ми вярваш, така ли?
Тя можа само да го погледне. Гърлото й бе свито. Да проговори не успя.
Усмихна й се бащински, хвана я за ръка и я поведе. Излязоха от стаята, след това от къщата. Тя повдигаше дългите си поли да не се влачат по мократа трева. Но Клей я дърпаше силно, без да държи сметка, че тя трябва да тича, за да го догонва. Без да проговори, той й помогна да се качи в шалупата и отвърза платното. Елегантната лодка се плъзна бързо и леко по водата. Той стоеше изправен. С широките си плещи й се струваше като планина — непроницаем, тайнствен, нещо, което тя обичаше, но не разбираше.
Сърцето й се сви, като видя, че се отправят към плантацията. Правилно бе отгатнала. Връща я в мелницата. Железният обръч, който стягаше гърдите й, стана толкова тесен, че дори и сълзи не пропускаше. Чак когато отминаха пристана на мелницата, тя си пое изненадана дъх и малко й олекна.
Отначало не позна мястото, където спряха. Беше само някаква гъста маса от клонаци и листа. Клей слезе. Водата стигаше над глезените му. Завърза лодката и й протегна ръце. От благодарност ли, от нежност ли, но тя едва не припадна. Той я погледна развеселен и я понесе по скритата пътека към онази красива поляна. Дъждът бе създал тук ново зелено царство. Слънчевите лъчи трепкаха в дъждовните капки, кота се оглеждаха тежко върху морето от разцъфтели цветя.
Клей я пусна на земята, седна на големия камък до цветята и я притегли на скута си.
— Понеже зная колко се боиш да не назелениш роклята си — каза той закачливо.
— Защо ме доведе тук? — прошепна тя и захапа притеснено долната си устна.
— Мисля, че е време да поговорим.
— За Бианка? — каза едва чуто тя.
Очите му потърсиха нейните.
— Какъв е този страх в очите ти? От мен ли се боиш?
Тя попремигна няколко пъти, за да задържи сълзите си.
— Не от теб, Клей. Боя се от онова, което ми каза. То ме уплаши.
Той я притегли към себе си и притисна главата й на рамото си.
— Ако не те отегчавам, бих искал да ти разкажа малко за себе си, за семейството си и за…Бет.
Тя само кимна. Искаше да узнае всичко за него.
— Детството ми беше… идилично, като в приказка. От тези приказки, дето ти ги разказваш на близнаците. Обичани деца, гледани, галени, родителите ми бяха най-чудесните хора, които бог е създал някога. Майка ми беше сърдечна и мила жена. Имаше великолепно чувство за хумор, дори се плашехме понякога с Джеймс като бяхме малки. Случвало се е, като ровим за сладко в килера, да намерим в гърнето вместо сладко, някоя жаба… А ни и засрамваше с това, че умее да хване повече риба от нас заедно.
Никол се усмихна на рамото му, като си представи майка му.
— А баща ти?
Той я боготвореше. Дори и след като аз и Джеймс пораснахме, те продължаваха да се закачат и да си играят като влюбени. Имаха много щастлив брак…
— А Бет? — Никол усети как изведнъж цялото му тяло се стегна.
Бет беше дъщеря на нашия управител. Майка й умряла при раждането и Бет нямаше братя и сестри. Бе нещо съвсем естествено за майка ми да прибере момиченцето под крилото си. И Джеймс, и аз я приехме като сестра. Джеймс е бил на осем, когато Бет се ражда, аз съм бил на четири. Никога не сме ревнували от бебето, въпреки че майка ми му посвещаваше много време. Още помня как съм я носил на ръце. Когато започна да прохожда, вървеше навсякъде след нас. Джеймс и аз не можехме да прекараме и ден сами на полето, без малката Бет да е около нас. Дори и така се учих да яздя, с Бет зад мен.