— И си се влюбил в нея?
— Всъщност не съм се влюбвал. Аз и Джеймс я обичахме от самото начало.
— Но тя все пак се е омъжила за Джеймс…
Клей помълча известно време, преди да проговори отново.
— Мисля, че изобщо не сме разговаряли по този въпрос. Просто си знаехме, че един ден тя ще се омъжи за Джеймс. Не ми се вярва дори той да й е правил официално предложение. Още помня онази забава, когато Бет стана на шестнадесет н Джеймс само попита не смята ли, че е време да определят деня на сватбата… Близнаците се появиха на бял свят, преди да е навършила седемнадесет.
— Какъв човек беше?
— Щастлив. — отвърна Клей тихо. — Тя беше най-щастливият човек когото съм познавал. Обичаше едва ли не всички. Беше пълна с енергия, засмяна… Една година реколтата беше толкова лоша, че едва не продадохме Ейръндел хол. Дори мама престана да се шегува. Но не и Бет. Каза, че трябва да престанем да се самосъжаляваме. «По-добре направете нещо!», така ни каза. И преди края на седмицата ние вече имахме план как да изкараме зимата… Беше трудна зима за всички ни, но успяхме да спасим плантацията. И само благодарение на Бет.
— Ето че всичките вече ги няма… — прошепна Никол, мислейки и за своите близки.
— Да — каза тихо Клей. — След онази зима дойде холерната епидемия, много хора в околността умряха. Най-напред умря баща ми, след това майка ми. Мислех, че никога няма да можем да се съвземем от този удар. Но съм благодарен донякъде, че си отидоха заедно. Не биха могли да живеят един без друг.
— Останали са ти все пак Джеймс и Бет, и близнаците.
— Да, все още бяхме голямо семейство.
— Не си пожелал да имаш собствен дом, собствена жена и свои деца…
Клей поклати глава.
— Като го казвам днес, звучи странно, ала тогава аз наистина бях доволен. Жени не липсваха, стига да пожелая. Имаше една хубава тъкачка, която… — Топ млъкна и се засмя на себе си. — Предполагам, че надали би желала да чуеш непременно точно това.
Никол кимна бързо.
— Мисля, че просто не срещнах човек, който да подхожда на нас, тримата. Ние бяхме прекарали заедно детството си, всеки знаеше мислите и желанията на другия, сякаш бяха наши собствени мисли и желания. Джеймс и аз работехме заедно, понякога и дума не разменяхме, но после се прибирахме у дома, при Бет. Тя… не зная как точно да го изразя, тя ни посрещаше и двамата. Беше съпруга на Джеймс, но се грижеше не по-малко и за мене. Винаги ми приготвяше любимите ястия, шиеше ми нови ризи.
Гласът му се скъса. Той стисна здраво Никол в ръцете си и потопи лице в ароматните й коси.
— Разкажи ми за Бианка — въздъхна тя.
— Ето как стана. На една забава, която Бет даваше, пристигна някакъв човек от Англия. Взираше се така безсрамно в Бет, че на всички беше неприятно. Но после човекът обясни, че в Англия се бил запознал наскоро с някаква млада жена, която била истинска двойница на Бет. Попита ни дори дали Бет не е близначка. Джеймс и аз му се изсмяхме, защото знаехме, че не може да има втора като Бет. Но Бет се заинтересува, заразпитва го и дори си записа адреса на Бианка Мейлисън. Смееше се, че иде ли някога в Англия, непременно ще потърси тази госпожица Мейлисън.
— Но ти беше този, който пръв замина за Англия?
— Да. Нещо с цените на памука и тютюна не се получаваше. Най-напред за Англия се канеха да вървят Джеймс и Бет, а аз да остана с близнаците. Но Бет откри, че е отново в деликатно положение. Тя не искаше да рискува, едно пътуване през океана можеше да коства живота на бебето. И така вместо тях аз тръгнах за Англия.
— Тя ли те помоли да потърсиш тази Бианка?
Клей млъкна и се скова така, сякаш изобщо няма да проговори повече. Той притисна Никол към себе си и започна лекичко да я люлее.
— Джеймс и Бет са се удавили само няколко дни след моето тръгване. Ала бяха нужни месеци, докато съобщението стигне до мене в Англия. Вече си бях оправил сделките и реших да потърся Бианка, преди да си тръгна за дома… Мъчеше ме страшна носталгия. Изпитвах отвращение от храната им, писнало ми беше сам да се грижа за прането на ризите си… Копнеех да се върна у дома, при моето семейство. Но си знаех, че Бет ще ми се разсърди, ако не потърся жената, дето била досущ като нея. Поканиха ме у същия онзи англичанин, който ни беше разказал за Бианка. И наистина. Когато Бианка влезе в стаята, останах да я гледам със зяпнала уста. Едва не се хвърлих да я прегърна и да я заразпитвам за Джеймс и за децата. Не можех да повярвам, че това не е Бет.