Речните канали във Вирджиния са като широка, простираща се на километри мрежа. Малката лодка ту влизаше, ту излизаше от разни канали, истински воден лабиринт. Понякога се провираха едва-едва през тесни и дълбоки води — двамата мъже трябваше да разделят храстите с гребла, за да може шалупата да се провре.
— Къде отиваме, Ейб? — попита Айзък.
Ейб само се усмихна тайнствено. Нямаше намерение да информира брат си за целта на тяхното пътуване. Бе открил малкия остров преди години и оттогава все си мислеше, че някой ден ще му свърши работа. Когато качиха жената в лодката, Ейб първоначално я насочи към фермата и свали там баща си. Знаеше, че плантаторите ще цъфнат там, търсейки Никол и стария Илайа ще ги задържи, доколкото е възможно. Не че Илайа би излъгал и би казал, че не знае нищо за отвличането. Но щяха да минат часове, докато някой успее да разбере нещо от несвързаните му приказки. Ейб се усмихна на собствената си хитрост. Остава само да заблуди и малкия.
Той хвърли поглед към жената, която лежеше тихо и безпомощно върху парцалите. Усмихна се и облиза устни. Слънцето вече залязваше, когато Ейб насочи лодката към брега. Айзък вдигна глава и се намръщи. Цял час откакто бяха отминали и последната къща. Водите, в които бяха навлезли сега, представляваха зеленикава тиня, застояла и зловонна.
— Давай да се махаме! — каза Айзък. — В тая воня не се издържа.
— Точно както съм го намислил. Скочи във водата и докарай гребната лодка, ей я вързана там. Давай! — заповяда Ейб, когато Айзък отвори уста да възрази.
Айзък бе просто навикнал да се подчинява на по-големия си брат. Изпитваше ужас от тази мътилка. Още докато се оглеждаше, една дълга змия се плъзна по пускащата мехури повърхност. Айзък скочи от лодката и зеленикавокафявата тиня обхвана глезените му. Продължи да гази през калта, тя стигаше вече до коленете му, и отвърза малката гребна лодка. Прехвърли се в нея и я докара умело с греблата точно откъм левия борд на шалупата. Ейб стоеше на палубата е Никол на ръце. Подаде я долу на брат си и след това сам скочи при тях.
— Сложи я на дъното и се хващай за греблата! — нареди той. — Имаме още път!
Айзък направи каквото му заповядаха и подпря Никол с единия си крак. Безпокоеше го страха в очите й и му се искаше да я успокои. Ейбрахам изсумтя:
— И хич недей да се точиш, малкия! Тя много добре знае на кой ще е!
Айзък сведе очи. Изведнъж си спомни как Никол и Клей седяха под онова дърво… Нямаше представа какво крои брат му.
Не беше лесно да се придвижват в гъстата кал. На няколко пъти Айзък трябваше да спира, за да освободи греблата от топките кал, натрупана по тях. Мракът ставаше все по-гъст. Надвисналите над водата клони спираха и малкото светлина, идваща от небето. Айзьк погледна нагоре — струваше му се, че дърветата сякаш нарочно а свеждат над тях, като че искат да ги погълнат.
— Чувай, Ейб! Тази вода не ми харесва. Не можем да я оставим на такова място! Що не я върнем във фермата?
— Защото ще я намерят, затова! А да съм казвал, че ще я оставим тук? Внимавай сега, насочи лодката към онзи бряг!
Айзък престана да гребе и заби веслото като прът, за да избута лодката към брега. Ейб скочи и започна да рови в храстите, докато намери скрития там фенер. Ухили се доволен — беше си на мястото, никой не го е пипал. Той бързо запали фенера.
— Върви сега след мене! — каза той и остави Айк сам да свали Никол от лодката. — Давай де!
— Само след няколко секунди още и ще те отвържа — прошепна Айзък, като взе Никол на ръце.
Тя кимна, останала без сили, и опря глава на рамото му. Ейб държеше фенера високо — в светлината се видя ниска, здрава наглед врата.
— Това местенце съм си го намерил преди година — каза Ейб гордо и дръпна резето.
Вратата се отвори към малка къщурка, зидана от камък. Вътре бе голо и празно, с изключение на клонките и листата по пода.
Айзък пусна Никол, тя се олюля и залитна. Той извади кърпата от устата й. Никол пое въздух, очите й се напълниха със сълзи на облекчение. Момчето сръчно развърза въжето от китките й, но когато коленичи да освободи и глезените й, Ейб изрева:
— Какво правиш, дявол те взел! Да съм ти казал да я развържеш?
Айзък хвърли зъл поглед към брат си.
— Какво може да направи? Не виждаш ли, че едва се държи на краката си? Има ли тук нещо за ядене? Каква вода ще пие?
— Зад колибата има кладенец.
— Какво е това място? — Айзък се огледа е отвращение. — Що за човек е тоя, дето си строи тук колиба?!