Выбрать главу

— Да — бавно поклати глава той. — Наистина го познавам. Работехме в една и съща рекламна агенция.

После се замисли. Брофъм беше изключителен професионалист с остър като бръснач аналитичен ум. Едва ли имаше втори като него в цялата агенция. А сега — мъртъв!

— Доста добре го познавах… — замислено добави той.

Бавно я завъртя около себе си.

Танцуваха сами в тихата нощ, от отворената врата на терасата долитаха и странно се смесваха с тътена на прибоя разкошните и кристалночисти стереофонични талази на музиката.

Когато я насочи навън и тя леко потрепна в ръцете му, той разбра, че върши точно това, кое го трябва. Едно от малкото неща, които научи за нея, беше, че обича да танцува. За него беше напълно приемливо да я прегръща по този лъжеусловен начин, макар че и бавният блус, и рокът си бяха съвсем откровени сексуални намеци, прикрити с тънкото покривало на общоприетата благопристойност. Какво значение? Тя танцува и това й доставя удоволствие.

Тя ме засенчи в огледалото, повече не видях светлина.

Увлечена от ритъма, тя се движеше грациозно и леко, под краката й сякаш се разпиляваха хрускави черупки на мекотели, разкривайки жарта на дълбока и неутолима страст.

Думите ми сякаш не достигаха до нея…

Музиката сякаш я освободи от незнайни окови, от нанесените рани, от забраните й — да, това беше най-точната дума, от страха, който изпитва, не от Никълъс или който да било друг мъж, а страха от самата себе си.

Тя каза: остави на мен и всичко ще бъде наред.

Рамото й докосна неговото, музиката продължаваше волно да се лее и тя изведнъж се отприщи:

— Израснах с книга в ръка. Отначало четях всичко, което ми попадне, а сестра ми — винаги любезна и възпитана, вече ходеше на срещи. Да, гълтах книгите, гълтах ги безразборно. Това не продължи много дълго, все пак… Не, не, продължих да чета, но ставах все по-взискателна. — Тя се засмя и той изненадано я погледна. Смехът й беше волен и по детски щастлив. — О, разбира се, имах си и своите периоди — книгите за животни, после Хауард Пайл с незабравимия „Робин Худ“! А когато бях някъде към шестнайсетте, открих маркиз Дьо Сад. По онова време такива книги бяха забранени за момичета като мен, затова и още по-желани. Бях потресена от стила му. После дойдоха фантазиите и заедно с тях името Джъстин. Както и да е. След години попитах мама защо са ме нарекли така, а тя отвърна: „Ами просто ни хареса на двамата с баща ти.“ Вероятно и континенталното възпитание е изиграло някаква роля, тя беше французойка, знаете… Но после… Ох, как ми се искаше да не й бях задавала този въпрос въобще! Фантазията ми беше далеч по-богата от действителността, а какво можех да очаквам от тях? И двамата бяха скучни до смърт!

— Баща ви американец ли беше?

Тя се обърна към него и меката светлина от хола открои бузата й така, сякаш майстор художник беше я мацнал с четката си.

— О, да, стопроцентов американец.

— С какво се е занимавал?

— Да влезем вътре — отдръпна се от него тя. — Стана ми хладно.

Най-отпред стоеше черно-бяла снимка на едър мъж с решителна брадичка и нетрепващи очи. Отдолу беше написано на машина:

Стенли Д. Телър, полицейски началник 1932–1964 г.

До нея висеше копие от картината на Норман Рокуел „Беглецът“.

Кабинетът представляваше тесен правоъгълник с двоен прозорец към дворчето-паркинг, в този час полупразно.

— Престани да увърташ, Док — въздъхна лейтенант Рей Флоръм. — Кажи на ясен английски какво толкова му е необикновеното на това удавяне!

Пукането на радиостанцията в съседната стая беше нещо като постоянен звуков фон на разговора им — сякаш разговаряха по телефонна линия с много смущения.

— Точно това се опитвам да сторя — бавно и търпеливо промълви Док Диърфорт. — Този човек не е умрял от удавяне.

Рей Флоръм се отпусна върху дървения си стол и той изпука под тежестта му. Беше грамаден мъжага и размерите му бяха повод за постоянни, макар и добродушни закачки от страна на колегите му. Той беше началник на полицията в Уест Бей Бридж. Насред огромните и увиснали бирени бузи, сякаш беше център на бойна мишена, стърчеше огромен нос, изпъстрен с червени жилчици. Кожата му беше меднокафява, а прошарената коса — късо подстригана. Носеше кафявия си костюм от изкуствена материя не защото го харесваше, а просто защото беше длъжен да е в него. С много по-голямо удоволствие би се появил в службата с фланелка и чифт протрити панталони.

— Добре де, от какво е умрял тогава? — също така бавно попита Флоръм.