— Отрова — отвърна Док Диърфорт.
— Хей, Док — угрижено въздъхна Флоръм и разтърка чело с огромната си лапа. — Искам всичко да е ясно, разбираш ли? Кристално ясно! Ако не си забранил, рапортът ми ще стигне не само до щатските детективи, да не говорим, че и те са ми напълно достатъчни! Когато го пратя, те ще налетят като скакалци житна нива, ще ни изсмучат до шушка, а на всичкото отгоре ще свършим и цялата оперативна работа. Освен това тези копелдаци ще искат да се докарат на местните копелдаци, тъй като случаят положително ще се окаже под тяхната юрисдикция. На всичкото отгоре, след като твърдиш, че става въпрос за убийство, тук ще се домъкне на бял кон и самият принц на Хопидж мистър Флауър! Ще ме пита защо протакам разследването и кога най-сетне скъпоценните му хора ще могат да си починат! Неговите синковци винаги са претрупани с работа! — Юмрукът на Флоръм се стовари върху корицата на оръфания справочник „Престъпления в САЩ през 1979 година“. — Ама тоя път ще ми дишат прахта, защото съм доста по-напред!
В стаята влезе някакъв сержант, подаде на Флоръм снопче изписани на машина листа и безмълвно се оттегли.
— Господи, как ми завира кръвчицата! Да не би да съм някакъв шибан политик, та трябва да нося тези дрехи? Службата го изисквала! На кого му пука, мамка му?
Стана, взе някаква папка и я разгърна на бюрото си. Прокара ръка през косата си и се почеса. После взе да рови в купчината големи черно-бели снимки, които, макар и обърнати наопаки, ясно очертаваха тялото на мъжа, когото бяха извадили от водата.
— За Флауър аз ще се погрижа — тихо рече Док Диърфорт. — Няма да те закача, поне на първо време.
Флоръм му хвърли къс изпитателен поглед, после отново сведе очи към снимките.
— И как ще направиш това малко чудо?
— Просто още не съм го уведомил.
— Искаш да кажеш, че за това… убийство не знае никой, освен нас — двете пиленца, дето нежно си гукат в тая стаичка, а? — Ръката му отвори чекмеджето и измъкна оттам голяма изподраскана лупа.
— Точно това искам да кажа — спокойно отвърна Док Диърфорт.
Флоръм помълча, после смени темата:
— На тия снимки нищо не личи, да ги вземат дяволите. — После се зае да ги размесва като тесте карти и спря едва когато най-отгоре излезе една, на която личаха в едър план гърдите и главата на удавника. — Нищо, едно обикновено удавяне и толкоз!
— Там не можеш да видиш нищо…
— И аз това казвам.
— Което не означава, че няма нищо за гледане.
Флоръм се изпъна в стола и скръсти ръце под внушителния си търбух.
— Окей, Док. Целият съм слух. Почвай да ме просветляваш.
— Работата е там, че човекът е бил мъртъв още преди тялото му да докосне водата — въздъхна Док Диърфорт. — Това е толкова ясно, че дори експерт като Флауър би трябвало да го забележи.
Флоръм изръмжа, но не каза нищо.
— Виж гърдите, ето тук… Вляво и малко под сърцето има едва забележима раничка, която лесно може да мине за драскотина от някоя скала. Но не е. Ти ме наведе на мисълта да взема кръвна проба, и то от аортата, тъй като този тип отрова се концентрира именно в нея. Кръвообращението я тласка оттам в продължение на двайсетина минути, после настъпва смъртта. Точно как и защо точно там — нямам никаква представа. Това е една много рядка отрова, която действа само на кардиоваскуларната система.
— Значи хоп — и инфаркт, а? — щракна с пръсти Флоръм.
— Да.
— Сигурен ли си?
— За отровата — да. Иначе знаеш, че не бих те безпокоил. Но ми трябват още няколко проби. Имам чувството, че частица от острието, пробило кожата, все още се намира в тялото.
— Липса на изходяща рана, а?
— Така е.
— Но парчето, за което говориш, може да е изхвръкнало при падането. Или пък морето…
— Или пък е било издърпано след падането на мъжа.
— Какви ги дрънкаш, Док? — Лейтенантът изсумтя, бутна снимките настрани и започна да чете от някакъв лист: — Този човек, Бари Брофъм, експерт-счетоводител в… — тук той спомена агенцията на Сам Голдман в Ню Йорк — … живее на Шейсет и трета улица — изток, номер триста и едно, е бил убит. Но защо по този начин? По каква причина? Живеел е сам. Нито ревнива съпруга, нито приятелче… — Ухили се и продължи: — Има сестра в Куинс, която вече открихме и разпитахме. Претърсихме и къщата му на Дюн роуд. Ядец, нищо необичайно. Не е разбита, не е ограбена. И колата му си е на място — паркирана на две крачки от къщата, заключена и обезопасена като Форт Нокс5. Няма нищо, което да сочи…
— Има — прекъсна го Док Диърфорт, решил, че най-сетне е настъпил моментът, от който се страхуваше, откакто беше изпомпал малко кръв от сърцето на удавения мъж. — Ето това!