Миг по-късно Канзацу плесна с ръце, този път два пъти. Тренировката беше приключила.
Никълъс изведнъж усети как мускулите под кожата му започват да подскачат извън контрол. Адреналинът в тялото му продължаваше да бушува, произведен в огромно количество от стресовата ситуация. С ума си знаеше, че всичко е свършено, но тялото му изискваше повече време, за да се върне в нормалното, си състояние.
Пое си дълбоко дъх, после бавно го изпусна. Стори го конвулсивно, като дълбока тръпка.
Същата вечер, прибирайки се у дома, той преживя нова изненада. Вратата му отвори не някой от прислугата, не дори майка му, а самата Юкио.
Не я беше виждал повече от три години, с изключение на кратка среща по време на семейно погребение. От първоначалната им среща бяха изтекли пълни три години и половина, но въпреки това тя беше жива в съзнанието му.
— Добър вечер, Никълъс — поклони се дълбоко тя. Беше облечена в гълъбовосиво кимоно с вертикални сребърни нишки, на гърба му имаше тъмносиньо колело с дебели спици, напомнящо за символите на феодалното даймийо.
— Добър вечер, Юкио — поклони се в отговор той.
Тя се отдръпна встрани да го пропусне, очите й не се отделяха от пода.
— Изненадан си да ме видиш, нали?
Той пусна сака си на пода, без да отделя очи от лицето й.
— Не съм те виждал години.
— Днес следобед ме доведе леля Итами, ти още беше на тренировка. Дойдох да им погостувам, но в къщата им правят ремонт, включително и на спалнята за гости.
Прекосиха къщата и излязоха в задното дворче, там, където започваше градинката зен. Небето беше чисто, далеч към хоризонта плуваха малки, подобни на дим, облачета. Дискът на луната беше огромен, въздухът потрепваше под лъчите й, сенките бяха синкави и дълбоки. Профилът на Юкио се очертаваше нежно на тази светлина, очите й бяха в сянка. Приличаше на някоя от многобройните статуи в шинтоисткия храм, скрит в отсрещната горичка. Никълъс имаше чувството, че и двамата се намират под вода.
В клоните над главите им пропя славей, отвърна му далечен призивен зов на бухал.
— Никога не съм бил в Киото — промълви той.
— Трябва да дойдеш някой ден — отвърна тя и леко изви глава. Погледът й се насочи към острите върхове, издигащи се като живи над полянката, покрита с еднакви по размер кръгли камъни. Гласът й беше мек като кадифе. Стояха неподвижни, без да се докосват. — Много е красиво!
Не колкото теб, помисли си Никълъс, после с разтуптяно сърце промълви:
— Все още помня какво се случи тогава…
Тя се извърна да го погледне и лунната светлина проблесна в зениците й.
— Какво искаш да кажеш?
— На празненството — смотолеви той, чувствайки се глупак. — Когато танцувахме…
— О, това ли? — засмя се тя. — Бях го забравила.
Настроението му спадна. До този момент живееше с мисълта, че Юкио е тук заради него, но сега изведнъж разбра, че това е пълна глупост. Онова нещо между тях се беше случило преди цели три и половина години. От къде на къде трябва да го помни?
— Сайго беше ли на тренировка? — попита го тя.
— Да. Известно време не идваше, вероятно е сменил школата.
— Може би това обяснява честите му пътувания до Кюшю.
— Кюшю ли? — учудено я погледна той.
Тя кимна.
— Сигурна съм, че е работа на чичо Сацугай. Винаги си шушукат нещо, когато са заедно, а на Сайго едва ли ще му дойде на ум да тръгне сам толкова далеч. Зная само, че това е негова тайна.
— Откъде знаеш?
— Веднъж попитах леля Итами, а тя се направи, че не чува.
— Значи наистина не е важно.
Юкио сви рамене и обви рамене с ръцете си.
— Хайде да влизаме, гладна съм — рече тя.
Никълъс се извини, отиде в стаята си и свали мръсната си роба. Влезе в банята и пусна душа. Някой традиционалист, като леля му Итами например, положително би предпочел ваната, но той не страдаше от подобни предразсъдъци.
Отпусна се с удоволствие под топлите струи и започна да се сапунисва. Мислите му продължаваха да се връщат към тренировъчния салон. След двубоя със Сайго искаше да поговори с Канзацу, но това се оказа невъзможно. Защо не каза за двубоя на Юкио? Имаше пълната възможност за това, тъй като тя сама спомена името на братовчеда. Той сви рамене.
Спря душа, отвори вратата на банята и замръзна на място. Водни капки се стичаха по кожата му и блестяха като скъпоценни камъни на флуоресцентната светлина зад гърба му.
— Много си хубав — прошепна Юкио. Беше съвсем гола, през рамо беше преметнала пухкава хавлия, която не му предложи.
Погледна я в лицето с надеждата да разбере какво мисли. Видя само глад.
Той беше на седемнадесет години, а тя — с две повече.