— А сега ми кажи какво научи от Го рин мишо — продума най-сетне Канзацу, клепачите му бяха покрили напълно очните цепнатини.
— В него има добро, има и лошо — отвърна Никълъс.
— Но те се проявяват рядко — рече Канзацу.
— Напротив, сенсей.
— Така ли?
— Според мен нищо в живота не може да бъде изцяло добро или изцяло лошо.
Канзацу отвори очи и кимна.
— Добре си го разбрал, Никълъс — рече той. — Ти беше схватлив ученик. Не е добре, когато човек се опира само на дисциплината или стратегията. Това бързо води до ограничено мислене, затова човек трябва да се опира единствено върху обстоятелствата, породени от конкретната ситуация. Ако се подчиняваш на това, което ти диктува стратегията, положително ще бъдеш победен. — Очите му отново се затвориха и той тихо добави: — Ще се учудиш, ако ти кажа колко отлични ученици допускат тази грешка, а не само те, дори и някой сенсей изпада в подобно положение.
Замълчаха. Отвън прокашля автомобилен двигател, светлината на фарове пробяга през, салона, после се върна тъмнината… Изпищя дъждосвирец, после отлетя с меко пляскане на криле.
Никълъс прочисти гърлото си и каза:
— Четох за всичко това.
— И какво мислиш?
— Честно казано, не зная какво да мисля.
— Проявяваш ли интерес към нинджите, Никълъс?
— Да.
— Тогава защо се колебаеш?
— Не знаех, че се колебая.
— Значи трябва по-добре да се вгледаш в себе си.
Помисли за момент, после каза:
— Май би трябвало да кажа не.
— Така ли?
— Нинджуцу ми изглежда една забранена област…
— Тайнствена да, но едва ли забранена — отвърна Канзацу и внимателно го погледна. — Дори тук, в Япония, изненадващо малко хора познават нинджите. Може би защото произлизат от онези обществени прослойки, от които всеки японец се срамува. Но нинджуцу е едно древно изкуство, чиито корени се крият в Китай… или поне така е прието. Мисля, че никой не може да твърди това с абсолютна сигурност.
— Нинджите никога не са били обвързани с войнския обет. За тях бушидо не означава нищо. Възходът им е бърз, все повече благородници се ползват от услугите им. С нарастване на богатството им се усложнява и разнообразява използваната от тях техника. И идва времето, когато от тях започват да се учат дори самураите. Така се извращава самият свят обет.
— В Япония съществуват далеч повече риу, отколкото признава официалната статистика. Много от тях преподават трениране на мисълта и духа.
Не беше необходимо да пита дали Никълъс следва мисълта му. Навън беше настъпил абсолютен мрак, плътен слой облаци закриха луната. Светлина идваше единствено от лампите.
— За да бъде истински шампион, човек трябва да умее да използва и мрака, Никълъс.
Същата вечер Чонг направи знак на Никълъс и двамата влязоха в кабинета на полковника. Вътре се носеше аромат на тютюнев дим и стара кожа. Заедно с кухнята това беше единственото помещение, обзаведено в западен стил.
Чонг се настани странишком на дървения стол с висока облегалка пред бюрото, Никълъс седна насреща й, на дивана.
— Ти се радваш, че Юкио ни гостува — рече тя с нетърпящ възражение тон.
— Вярно е — призна той. — Защо, има ли нещо лошо в това?
— Вече си голям, но за мен все още си детето ми — усмихна се Чонг. — Мисля, че имам право да те попитам, но ти съвсем не си длъжен да ми отговаряш…
— Зная — отвърна Никълъс и сведе очи.
Тя се наведе и взе ръцете му.
— Не трябва да се страхуваш от мен, миличък. Това, което вършите с Юкио си е ваша работа. Баща ти може и да не одобрява, но той вижда нещата по различен начин. Той все още е войник и по тази причина не вярва на никого.
— Той не вярва на Юкио — вдигна очи Никълъс. — Но какво…
— Няма значение — прекъсна го Чонг с тръскане на главата. — Той просто е устроен така. В началото не вярваше дори на Со Пенг.
После се извърна, извади малко ключе и отвори едно от чекмеджетата на бюрото, В ръцете й се появи кутията с дракона и тигъра, прощален подарък от Со Пенг. С точни и пестеливи движения пръстите й повдигнаха капачето.
— Точно петнадесет са — прошепна тя, имайки предвид смарагдите. — Отначало бяха шестнайсет, но един продадохме, за да купим този дом. Вдигна поглед към Никълъс и добави: — Сигурна съм, че баща ти ти е разказал историята на този подарък. — Никълъс кимна и тя продължи: — Това, което не ти е разказал, е неговото особено значение. Не съм сигурна дали изобщо го е разбрал, а дори и да е сторил това, положително не му е обърнал нужното внимание. Баща ти е крайно прагматичен човек — усмихна се тя. — Страхувам се, че това е един от най-сериозните му недостатъци.