Пресегна се и постави кутията с бляскавото й съдържание в скута на Никълъс.
— С шест от тези камъни можеш да се разпореждаш свободно. Ако имаш нужда, можеш да ги превърнеш в пари… Не, изслушай ме. Мисля, че вече можеш да разбереш това, което ще ти кажа. — Пое дълбоко дъх и продължи: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет смарагда. Никога! Каквото и да ти се случи, можеш да използваш най-много шест от тях!
— Тази кутия обладава тайнствена сила, Никълъс — добави тя, после замълча и зачака. — Добре е, че не се усмихваш. Вярвам в това, както е вярвал баща ми — Со Пенг. Той беше мъдър човек, Никълъс. Не беше глупак и добре съзнаваше, че в Азия съществуват много неща, които не подлежат на разумен анализ и които положително нямат място в модерния живот. Те са свързани с друг, по-особен кодекс от закони, които са вечни. — Сви рамене, дръпна ръцете си от кутията и добави: — Поне аз вярвам в това. — Очите й изпитателно се спряха върху лицето на младежа. — Вече си достатъчно голям, за да имаш собствено мнение за света и неговите тайни. Ако имаш вяра, тайнствената сила на тази кутия ще ти помогне, когато имаш нужда от помощ.
Нощ. Никълъс седи в хола, кръстосал крака пред прозореца.
Високо в небето, освободена от хватката на облаците, луната обливаше със сребърни лъчи върховете на дърветата и изящно подредената градинка пред къщата. Клоните на високия бор пред прозореца хвърляха плътни сенки в стаята, които леко помръдваха от лекия ветрец. Нагоре, надолу… нагоре, надолу… като фантастичния кораб от приказките на майка му в детството. Това време беше отдавна отминало и Никълъс се запита дали всички хора са изпитвали чувството, че детството им принадлежи на друго, по-просто и ясно време, когато решенията са се вземали лесно, а последиците от тях са били незначителни.
Години наред, особено през безсънните нощи, този бор беше негов закрилник. Познаваше всяка извивка на клоните му, всеки чвор по дебелия дънер. Сега имаше чувството, че той е претърпял странна метаморфоза и изведнъж се е превърнал в боец, в приятел и съюзник, който бди в нощта над него. „За да бъдеш истински шампион…“
Светът се променяше бързо за него… Благодарение на харагей той усети присъствието й още в момента, в който се изправи на прага. Остана неподвижен, заслушан в тихите й стъпки, които се приближаваха. Меки, съвсем меки… Стреснато установи, че се възбужда, направи опит да потисне ерекцията си, но тялото му отказа да го послуша.
Седна грациозно с лице към него, далеч от лунната светлина. Лицето й беше скрито в мрака, само краищата на синкавочерната й коса се посребриха от лунните лъчи. Стори му се, че усеща как цялото й тяло пулсира в такт със спокойните тласъци на кръвта във вените й.
Усещаше присъствието й ясно, почти болезнено. Ароматът на тялото й се смесваше с непознат парфюм, превръщаше се в ясно осезаема топлина. Но освен него от нея се излъчваше друга, почти неотразима сила, която властно го привличаше.
Къщата беше толкова тиха, че той чуваше бученето на кръвта в ушите си.
Рязко скочи на крака, залитна, сграбчи ръката й и я изведе навън през един от хлъзгащите се прозорци.
Поведе я към границата на имението, без да усеща студ. Искаше да открие малката пътечка сред гората от кипариси, която преди години му беше показала Итами.
Най-сетне я видя и поведе Юкио по нея. Под разклонените дървета беше тъмно, бледи лунни лъчи проникваха тук-там между разкошните зелени корони. Тихо жужаха цикади, встрани от пътечката прошумоляха сухи листа, чифт огненочервени очи ги опариха и изчезнаха.
Вървяха бързо през гъсталака, Никълъс водеше със сигурна стъпка, сякаш в главата му действаше прецизен радар. Прескачаха коренища, мушкаха се под надвесени клони и най-накрая се озоваха на малка полянка, заляна от лунната светлина. Отвъд нея се виждаше порталът на древния храм, край който се виеше добре очертана пътечка.
Тя го дръпна обратно към тревата и леко се отпусна върху мекия зелен килим.
— Сега! — прошепнаха устните й. — Не мога да чакам повече!
Робата й леко се разтвори. Тялото й беше невероятно — бяло и гладко, светещо сякаш със своя собствена светлина. Ръцете му сами се протегнаха и отметнала встрани полите на дрехата. После започнаха да галят бедрата й, нежно и едновременно с това пламенно. След миг тя простена и го притегли върху себе си. Устата му покри втвърденото зърно на гърдата й, тя задиша тежко, ноктите й оставиха следи по гърба му, езикът му побесня. Бедрата й се вдигнаха и сключиха обръч около кръста му, тазът й яростно се притисна към него, насочвайки го дълбоко в своята влажна и сладка сърцевина. Дишаше така, сякаш всеки момент ще се задави, ароматът на тялото й изпълни нощния въздух. Той се хлъзна надолу по гърчещото се тяло на младата жена, езикът и устните му не спираха своята работа, накрая докоснаха влажната гореща бездна между бедрата й. Надигна се за миг, после отново се гмурна между меката вътрешна част на бедрата й. Докосваше я бавно, нежно и с безкрайно търпение. Накрая от устата й се разнесе дрезгав вик, пръстите й се заровиха в косата му и настоятелно го притеглиха нагоре.