— Нали каза, че не помниш? — мрачно попита той и тя доволно се усмихна.
— Излъгах те — игриво отвърна тя и му се изплези — един съвсем неяпонски жест. — Не исках да развалям изненадата ти, но в мига, в които те зърнах, знаех какво ще направя с теб!
— Нямах никаква представа за намеренията ти, когато излязохме в градината.
— У мен живеят две различни личности — сви рамене тя. — Ти успя да се запознаеш и с двете.
— Как се чувстваше, когато започна да ставаш жена?
— Защо питаш?
Той избухна в смях.
— Защото се интересувам от теб. Да не би да си мислиш, че преследвам някакви други цели?
— Всички го правят.
— Не всички — меко възрази той и я притегли към себе си. — Поне аз не го правя. Защото държа на теб, Юкио… много държа!
— Добре е, че все пак не каза, че ме обичаш — засмя се тя.
— Бих могъл да те обичам — поклати глава той, все така сериозен. — Но все още не съм сигурен.
— Хайде, стига! — отметна глава тя. Знаеш, че е излишно да ми говориш подобни неща, те са лишени от смисъл. Ще получиш това, което искаш, нима не разбираш?
— Не разбирам.
— Вече ти казах, че не искам да слушам подобни неща — търпеливо започна тя. — Нямам нужда от такъв вид илюзии. Доставяме си удоволствие, за мен това е достатъчно.
— И със Сайго ли беше така? — остро попита той. — Това, което ти казах, е вярно. Държа на теб, не ми е безразлично дали си щастлива или нещастна…
Тя го погледна внимателно, но не каза нищо, сякаш лишена от дар слово. После бавно се отпусна на тревата и тихо започна:
— Когато бях малка, всяко лято ходехме на планина, в едно малко градче, кацнало високо над гористите хълмове. Ясно си спомням, че всичките му къщи бяха на дървени крака, сякаш кокили. За пръв път в живота си виждах подобно нещо, имах чувството, че пред очите ми е оживяло градче от приказките.
Моите втори родители никога нямаха достатъчно време за мен, въпреки че Сацугай редовно им изпращаше пари. Просто не обичаха децата и по тази причина аз разполагах изцяло е времето си. Седях в дълбоката трева и слушах тракането на цикадите… — Млъкна за момент, пое дълбоко дъх и отправи поглед към леко потрепващите клони на кипариса над главите им. — Следобедите изглеждаха безкрайни. Седях на склона и гледах надолу към котловината. Две грозни кафеникави бразди пресичаха гората под краката ми, сякаш някакъв разгневен великан беше ударил земята… Часове наред ги гледах и се питах кой ги е прокарал там…
— Може би са останали от войната.
— Може би. Но тогава това изобщо не ми минаваше през главата… След подобни самотни излети обикновено ме пердашеха, макар че нямаха никаква нужда от моята компания. Тези хора не показваха към мен нито състрадание, нито разбиране. Бях им чужда, гледаха на мен като на непозната, но възрастна жена… Имах чувството, че никога не са били деца, че изобщо не знаят какво е това да си малък човек…
— Юкио — промълви той, наведе се и нежно я целуна.
Устните им се разделиха и тя продължи разказа си:
— Долу в ниското имаше една гъста бамбукова горичка. Открих я случайно, както си се скитах през един от онези безкрайни следобеди. Нощем често се измъквах навън, тъй като мракът в къщата ме плашеше и не можех да спя. Така беше станало и през онази нощ. Цял ден се скитах и когато стигнах горичката, клепачите ми вече лепнеха за сън. Край нея ромолеше поточе, студената му вода беше кристалночиста… Имах чувството, че съм в храм, стройните стебла на бамбука се извисяваха над главата ми като колони. Нощем острите им връхчета скриваха от погледа червения диск на луната, щурците пееха като луди… — Топлото й тяло се намести в близост до неговото, мускулите му леко потръпнаха. — Това беше единственото място, което можех да нарека свое. То беше моето скривалище от света, там за пръв път познах секса. — Прилепено до неговото, голото й тяло потръпна. — Заведох там едно момче, живееше в близката ферма. На него също му беше за първи път, сигурна съм в това… Беше гледал как го правят говедата и не беше особено добър… Беше много нервен и си въобразяваше, че трябва да го прави като жребците. В крайна сметка ме оля цялата…
— На Запад казват „изпразвам се“, а тук, кой знае защо — „изливам се“ — отбеляза Никълъс. — Точно противоположното, нали?
— И при смъртта е същото — прошепна тя. — Чувала съм, че европейците не могат да вникнат в смисъла на сепуку, нали? Когато решат да отнемат живота си, те не търсят начина вътре в себе си, а предпочитат външната изява — например да скочат от някой покрив…
— Или да пръснат главата на някой нещастник, преди да насочат дулото към себе си — добави Никълъс.
— Странно, нали? — засмя се тя. — Вероятно го правят, защото са варвари. — После тялото й отново потръпна.