Какво да правя, запита се той. И трябва ли изобщо да предприемам нещо? Усети как и в неговите гърди се свива буцата на непонятен страх…
— Много жени ли сте имал през живота си? — внезапно попита тя. Ръцете й, доскоро стабилни като подпорните колони на този дом, леко трепереха. Главата й се повдигна към лицето му с видимо усилие. Гледаше го право в очите, поела риска да се изложи на присмех, а може би и на обиди. Но ако ги получеше, щеше да знае, че подозренията й към него, а и към всички мъже, са били напълно основателни.
— Доста странен въпрос — отбеляза той.
Главата й леко помръдна и меката светлина от лампиона очерта линията на носа й, плъзна се по вдлъбнатината на очите и се спря върху високата скула. Червеникавите точици в окото й проблясваха като добре излъскан пиринч, дясната страна на лицето й тънеше в мрак.
— Ще му отговорите ли?
Той се усмихна.
— Имал съм няколко, които са ми били безразлични. Имал съм и други, които са били обратното…
Очите й изпитателно се взираха в лицето му, търсейки следа от насмешка. Не откриха нищо.
— Какво искате да научите от мен, Джъстин? — меко попита той. — Страхувате се, че няма да получите отговор?
— Напротив — тръсна глава тя. — Страхувам се, че ще го получа. — Пръстите й продължаваха да подръпват нишките на памучния плат, сякаш музикант докосваше струните на своята арфа. — Искам и едновременно с това не искам — добави след кратка пауза тя.
Помисли да се усмихне и да й каже, че се държи несериозно, но изведнъж разбра, че всичко е напълно сериозно и вероятно важно за нея. Разбра и какво точно има предвид. Заобиколи дивана и застана до нея.
— Джъстин, тук сме само двамата — промълви той. — Вие и аз.
— Зная.
Каза го като момиченце, което се колебае дали да извърши нещо отдавна мечтано и съкровено. Като дете, което се нуждае от малко външна помощ.
После се отдръпна, вероятно усетила неговото привличане, което я изкарваше от равновесие. Прекоси хола и се изправи пред широкия прозорец. Лампите над верандата все още светеха, край тях безпомощно се блъскаха нощните пеперуди. Отвъд оградата морето продължаваше неуморната си атака срещу брега, разпенените вълни съскаха по черния пясък.
— Знаете ли, гледката тук кой знае защо ми напомня за Сан Франциско…
— Кога сте била там? — попита той, после заобиколи диванчето и се отпусна върху страничната облегалка.
— Преди около две години. Прекарах там цели осемнадесет месеца…
— А защо си тръгнахте?
— Аз… Разделих се с един човек и се върнах тук… Гениалната дъщеря се завърна на Изток, при корените на семейството си! — Очевидно последната й реплика трябваше да прозвучи като самоирония, но смехът угасна още преди да се е зародил в гърлото й.
— Обичала сте този град…
— Да — отвърна тя. — Много го обичах!
— Тогава защо го напуснахте?
— Аз… Трябваше да го сторя. — Вдигна тънката си ръка, после изненадано я погледна, сякаш някой друг я беше поставил в това положение. — Тогава бях друга… Липсваше ми сигурност… — Ръцете й се вплетоха една в друга и се отпуснаха в скута й. — Бях много уязвима… Чувствах, по-скоро предполагах, че не мога да остана сама… Някакъв особен вятър опустошаваше душата ми… — Замълча, после замислено добави: — Беше глупаво… по-скоро аз бях глупава!
— Бил съм два пъти там — рече Никълъс. — В Сан Франциско, имам предвид… Влюбих се в него! Влюбих се в прекрасната му белота и безбрежност, особено ако човек го съзерцава откъм Мил Вали… — Очите му следяха фосфоресциращата и едва доловима линия, която маркираше гребените на надигащите се вълни миг преди да се стоварят върху пясъка. — Обичах да седя на брега и просто да гледам Тихия океан… И си мислех: ето тези неуморно прииждащи вълни идват чак от Япония…
— А вие защо си тръгнахте? — попита тя. — Какво ви накара да дойдете тук?
— Трудно е да ви отговоря с две думи — въздъхна той. — Предполагам, че решението ми е плод на много и преплетени помежду си неща, оформило се бавно, може би в продължение на години… Макар и влюбен в Япония, баща ми винаги мечтаеше да дойде в Америка. Вероятно с готовност би се сражавал за нея… Несъмнено би дошъл, но друга е била кармата му… Винаги съжаляваше за това. — Пяната проблясваше като сребърна огърлица, захвърлена от някого в безбрежната пустош. — Ако в мен живее някаква частица от него, значи той е тук и аз съм щастлив.
— Наистина ли вярвате в това? Живот след…
— И да, и не — усмихна се той. — Не мога да кажа със сигурност. У мен се срещат две бурни течения — на Изтока и Запада… насрещни течения, които вечно се борят за надмощие… Но по отношение на родителите ми съм абсолютно сигурен — те наистина живеят в мен и чрез мен!