Насочи го дълбоко в себе си, гореща като пещ. Той проникна до отказ, тя повдигна таза си и го притисна плътно до него, тихи писъци на удоволствие се откъсваха от устните им. Ръцете й го притиснаха, горната част на тялото й полудя, едрите зърна се докосваха до гърдите му с влудяващ ритъм. После, усетила интензивната стимулация на устните му върху тях, тя изстена и впи устни във врата му. Той масажираше тялото й с две ръце, засилваше удоволствието й, възбудата му се надигаше заедно с нейната. Накрая, когато тя вече мислеше, че ще полудее, когато гърдите и ръцете й лепнеха от слюнка и пот, стичащи се на тънки вадички към окосменото триъгълниче между бедрата й, когато неговите движения придобиха интензивния ритъм на някакво трето измерение, тя използва вътрешните си мускули — веднъж, още веднъж… и пак, и пак! Той хлъцна, притисна се към нея и двамата заедно поеха към онзи неописуем връх на блаженството, до който се стигаше само от сърца, слели се в единен, лудешки буен ритъм.
— Хайде, мили, хайде!… Направи го!… Сега!
Търсещият му пръст, хлъзгав от смесените им сокове, бавно проникна в ануса й, тя изстена и изгуби всякакъв контрол над чувствата си. Остави се на огъня, чийто горещи вълни я заляха от глава до пети.
Доктор Винсънт Ито разклати дебелата керамична чаша, в която димеше горещ чай от цветчета на хризантеми. От дъното се надигнаха няколко микроскопични тъмни частици и бавно закръжиха към повърхността. Заприличаха му на удавници. Той вече ги чакаше, знаеше, че са на път поне от месец… Тези трупове, които някога са били живи хора, скочили доброволно или бутнати против волята си във водите на Хъдзън или Ист Ривър, бяха прекарали дългите зимни месеци на дъното. Заседнали сред ями и коренища, те са били добре консервирани от ледените води, а ленивото течение не ги е помръдвало чак до началото на лятото и рязкото затопляне на водата. При температура между нула и пет градуса бактериите започват да се хранят. Така се създават условия за гнилостни процеси и образуване на газове — основна причина за изплуването на мъртъвците. После, месеци след като нещастникът е потънал, трупът му ще пристигне тук, в моргата на съдебномедицинския институт.
Винсънт Ито съвсем не се вълнуваше от този факт. Той беше хоноруван съдебномедицински експерт, вадеше си хляба с тази работа и тя отдавна се беше превърнала в част от живота му. Една съществена част от живота му, както още преди години беше признал пред себе си. Защото вече години наред животът му протичаше долу в моргата, сред стоманените хладилни чекмеджета, наредени едно над друго и акуратно отбелязани с написани на машина картончета, покрай големия кантар за установяване теглото на труповете, лъскавите поцинковани маси и блестящите от чистота сиви плочки на пода. Нямаше нищо призрачно в това да работиш сред кафяви, бели и черни тела, прострени върху масите с широки Т-образни разрези на гърдите — от едното рамо до другото, надолу чак до края на корема. Нямаше нищо необикновено в дебелия като гьон човешки епидермис, нито пък в спокойните и някак ведри лица на мъртъвците, заспали вечния сън на праведници. Всичко това не оказваше никакво влияние върху чувствата и настроенията на доктор Ито. Като се изключи чисто научният интерес, разбира се. Медицинските изследвания го вълнуваха, вълнуваха го далеч повече от самото тайнство на смъртта. От смъртта той не се интересуваше — любопитството му беше насочено към причините, довели до тази смърт. Той беше детектив в царството на смъртта, а работата му често помагаше на живите.
Отпиваше чая си на дребни глътки и гледаше през прозореца. Беше четири и двайсет и пет сутринта, навън все още царуваше нощта. Винаги се събуждаше по това време.
Гледаше към ярко осветените и съвсем пусти улици на Манхатън. Някъде в далечината ръмжеше камионът на чистотата, който бавно си проправяше път нагоре по Десета улица. Съвсем наблизо се разнесе пронизителният вой на полицейска сирена и тишината се пръсна на парчета. В нощта останаха само собствените му мисли, неспокойни и сгърчени.
Изпитваше усещането, че е попаднал в капан. Съдбата ми в предишния живот вероятно е била за оплакване, помисли си той. Япония му се струваше недостижима и безкрайно далечна, сякаш от друга епоха. Нямаше начин да я открие отново — поне тази, която беше напуснал преди дванадесет години. За него Япония вече не съществуваше, тя се беше превърнала в подобие на морска сирена, зовяща го от далечни морета.