— Не, не са — обади се той иззад изкуствените рифове. — Гордостта на хазяите. — Изправи се и се усмихна: — За разлика от мен.
Тя отнесе чиниите в кухнята, после се върна и се облегна на перваза на прозореца.
— О, ама вън вали! — рече разочаровано: — А бях решила да поработя на открито…
Дъждът почукваше по плоския покрив и широките прозорци на хола, запращан от поривите на вятъра. Денят беше хладен и мрачен, сякаш изсечен от мрамор.
— Ще работиш тук — рече той. — И без това си носиш всичко, нали?
Тя пристъпи навътре в помещението и потупа ръцете си.
— Не е точно така. Ако трябва да остана под покрив, най-добре ще е да използвам чертожната дъска.
Тя го объркваше, караше го да се ядосва на бездействието си, на колебанието…
— Носиш ли някакви скици?
— Да — рече тя и погледна към широката платнена чанта до дивана. — Да, разбира се.
— Искам да ги видя.
Тя кимна и измъкна папка със сини корици. Докато той я прелистваше, тя закрачи напред-назад из помещението. Беше тихо, чуваше се само бълбукането на вадата в аквариума и далечният тътен на прибоя.
— Това какво е?
Той вдигна глава. Беше се спряла пред широката дървена рамка със скръстени зад гърба ръце. Гледаше двете леко извити саби, които бяха скачени една над друга на рамката. Горната беше дълга около седемдесет сантиметра, а тази под нея — не повече от петдесет.
Очите му се спряха върху издължената линия на гърба й, сякаш искаха да я сравнят със скицата в ръцете му.
— Това са древни самурайски саби — отвърна. — По-дългата се нарича „катана“ и се използва за убиване на враговете, другата е „вакизаши“.
— Тя за какво служи?
— За бой и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство. В онези години само самураите са имали право да носят две оръжия — ей този комплект, който се нарича „дайшо“.
— Откъде ги имаш? — не сваляше очи от тях Джъстин.
— Мои са.
— Да не би да си самурай? — обърна глава тя и му се усмихна.
— В известна степен — сериозно отвърна той и стана. Изправен до нея, изведнъж си спомни за трите часа всекидневни тренировки.
— Може ли да разгледам дългата? — попита тя.
Той се пресегна и внимателно откачи катаната от стената.
— На твое място не бих я докосвал — предупреди я все така сериозно той. Едната му ръка придържаше ножницата, а другата се сви около дългата дръжка.
— Защо?
Той внимателно издърпа десетина сантиметра блестящо острие.
— Катаната трябва да се вади само за бой. Тя е свещена. Самураят я получава в деня на своето пълнолетие, дава и собствено име и тя се превръща в сърце и душа, в център на живота му. Всичко това става по време на специална и много тържествена церемония… Не пипай! — извика той и тя рязко отдръпна протегнатата си ръка. — Ще ти отреже пръстите!
Широко отворените й очи и стреснато разтворените устни се отразиха съвсем отчетливо в блестящото острие. Чуваше дишането й до себе си.
— Нека я поразгледам още малко — помоли се тя и отметна кичур коса от очите си. — Много е красива. Има ли си име?
— Да — отвърна той и пред очите му изплуваха Чонг и Итами. — Казва се „Ис хьогай“, което означава „За цял живот.“
— Ти ли я кръсти така?
— Баща ми.
— Харесва ми. Отива й някак си…
— Тези саби се отливат по тайна и магическа рецепта — поясни той, докато връщаше оръжието на мястото му. — Тази е на около двеста години, но е направена така съвършено, сякаш никога не е била използвана. Най-финото острие, което светът познава и ще познава…
Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
— Ник, обажда се Винсънт.
— Хей, Винсънт, къде се изгуби, как си?
— Добре съм… Готвя се да ти висна на врата, както някога в джунглата.
— Идваш на острова?
— Още по-близо — в самия Уест Бей Бридж.
— Но това е чудесно! Не съм те виждал от…
— От март, ако трябва да сме точни… Слушай, ще отседна при Док Диърфорт…
— Нищо подобно! Ще отседнеш тук, при мен, на самия бряг! Място има колкото щеш, а в града не можеш, да плуваш…
— Съжалявам, но не съм в отпуска. По-добре да остана при доктора, поне докато се ориентирам.
— Как е Нейт?
— Почти както винаги. Затрупан е работа.
Никълъс хвърли поглед към Джъстин, която се беше заела да прелиства скицника си. С ръка, дълбоко заровена в гъстите тъмни кичури, тя се наведе, бръкна в чантата си за молив и се зае да довършва нещо.
— Има ли някой при теб? — попита. Винсънт.
— Да.
— Ясно. Пристигам довечера. — Винсънт се засмя и в гласа му за пръв път се появи напрежение. — Сигурно е нещо специално. Гроуман ми отпусна колата, в комплект с Томи, разбира се. — Въздъхна и добави: — Жалко. Преди да ни орежат мангизите, сигурно щях да дойда с линкълн, но сега ще трябва да се задоволя с обикновен плимът, боядисан в цвета на пролетна диария…