Никълъс се засмя.
— О кей, позвъни като се настаниш и ще пием по едно.
— Добре, чао.
Затвори телефона и се настани до Джъстин. Очите му опипаха новите линии по скицата, но умът му беше далеч.
— Сега вече разбирам защо си искал именно аз да дойда тук — рече Винсънт.
— Знаеш ли какво представлява това? — попита го Док Диърфорт.
Винсънт разтърка очите си, уморени от ярката луминесцентна светлина. После протегна ръка и наведе гъвкавия маркуч на настолната лампа към гъсто изписания лист в ръцете си.
— Честно казано, не зная какво да мисля — промърмори той.
— Мъжът, когото преди малко огледахме долу, не е умрял от удавяне.
— В това няма никакво съмнение — кимна Винсънт. — Каквато и да е причината за смъртта му, тя не е от задушаване.
— Както можеш да се увериш сам, човекът не е имал никакви проблеми със сърцето — махна към папката Док Диърфорт. — В семейството му също липсват сърдечноболни, бил е напълно здрав трийсет и шест годишен мъж от бялата раса, мъничко отпуснат и нищо повече…
— Починал е от масивен инфаркт на миокарда — все така замислено промълви Винсънт. — Сърдечен удар.
— Който е причинен умишлено, сигурен съм в това! — Док Диърфорт се наведе и заби пръст в написаните на машина редове. — Ей от тази субстанция!
— Вкара ли я в компютъра?
Док Диърфорт поклати глава:
— Забравяш, че за всички заинтересувани, случаят все още се води удавяне. Когато разкрием истинските причини за смъртта, на никого няма да му е приятно.
— А как ще оправдаем забавянето на заключението ти, предназначено за общинската съдебномедицинска комисия?
— Не ти ли казах? Имам проблеми със семейството на покойника…
Док Диърфорт пъхна папката под мишница, пропусна Винсънт пред себе си и излезе от лабораторията, като не забрави да угаси лампите. Двайсетминутното пътуване обратно до Уест Бей Бридж му се стори цяла вечност.
Джъстин се беше свила в далечния край на дивана, обвила с ръце коленете си. Разтвореният скицник лежеше забравен върху масичката за кафе. По широките стъкла на прозореца все още се търкаляха дребни капчици, въпреки че дъждът отдавна беше преминал в ситно ръмене.
— Разкажи ми за Япония — рече тя и наведе лицето си към неговото. Привидно хладните й очи го изучаваха с неподправен интерес.
— Отдавна не съм бил там — рече той.
— На какво прилича?
— Различна, безкрайно различна…
— Имаш предвид езика?
— Той също е част от това различие, разбира се. Но нещата са много по-дълбоки. Във Франция или Испания човек също е принуден да се справя с чужд език, но мисловният процес на хората не е по-различен от нашия. В Япония е друго… Европейците се чувстват объркани от японците и дори се плашат от тях, което е най-странното…
— Не е толкова странно — всеки се плаши от неразбираемото.
— Но има и хора, които всичко разбират — продължи той. — Баща ми беше от тях. Беше влюбен в Изтока…
— Ти също.
— Да — кимна той. — Аз също.
— Какво те накара да дойдеш тук?
Гледаше очертанията на лицето й — размиващи се в здрача на настъпващата нощ, потъващи в тишината на посивелия ден. Как е възможно да проявява толкова прозорливост, когато задава въпроси, и да е толкова непристъпно затворена, когато се налага да им отговаря, запита се той. Светлината във вътрешността на къщата беше с цвета на яйчен крем, а тук, край тихо бълбукащия аквариум, вече беше съвсем тъмно.
— Значи дойде тук и се залови с рекламата, а? — настоя Джъстин.
— На практика стана точно така — кимна той.
— И заряза семейството си?
— Нямам семейство!
Думите излетяха от устата му студени и твърди, смъртоносни и унищожителни като насочени в целта куршуми. Тя се сви на мястото си и тихо промълви:
— Караш ме да се срамувам от поведението си спрямо родната ми сестра…
Лицето й се извърна, сякаш искаше да подчертае обзелото я неудобство.
— Сигурно много я мразиш — подметна той.
Главата й рязко се извъртя:
— Жестоко е да се говори така!
— Нима? — искрено се изненада той. — Аз не съм на това мнение… — Изгледа я продължително и добави: — Ще бъде още по-лошо, ако изпитваш безразличие към нея.
— Не — поклати глава тя. — Не съм безразлична. Тя ми е сестра, но ти едва ли ще разбереш какво искам да кажа… — Щеше да прибави още нещо, но после промени намерението си и замълча.
— Защо никога не говориш за баща си? — попита той. — Един-два пъти спомена за него в минало време. Мъртъв ли е?