— Наистина почувствах нещо подобно — промълви тя и пръстът й бавно се плъзна по свивката на ръката му. — Сякаш беше искрица от буен огън… — Очите й бяха сведени към мокрия пясък и тихо плискащите се вълнички, после изведнъж се повдигнаха и се забиха в лицето му: — Страх ме е да ти се доверя! Всичките мъже в живота ми са били такива мръсници, че… Но аз сама си ги бях избирала сред навалицата…
— И защо аз трябва да бъда по-различен, така ли?
— Ти наистина си по-различен, Ник. Ясно усещам това. — Пръстите й напуснаха лакътя му. — Въпреки всичко няма да имам сили да преживея всичко отново… Не съм на кино, не съм сигурна, че в крайна сметка всичко ще свърши добре!
— Кой ли може да е сигурен в това?
Тя с нищо не показа, че е чула забележката му и след миг продължи:
— Всички растем с романтика в душата… Но тя е толкова фалшива, че лесно може да ни унищожи. Любовта и бракът са вечни категории — поне така ни втълпяваше някога киното, а днес телевизията и особено рекламата. Всички сме рожби на електронния век, но сигурно се отдалечаваме от онова обобщено „ние“ и пристъпваме към неизбежното „аз“… А какво прави човек, прозрял, че „ние“ не носи нищо добро, а „аз“ звучи безкрайно и непоносимо самотно?
— Продължава да търси… Всъщност това е животът — едно вечно търсене на нещата, от които се нуждаем — любов, пари, слава, признание, сигурност — Хората се различават помежду си единствено по степента на значението, което придават на тези неща.
— Но не и аз. — В гласа на Джъстин се промъкна неподправена горчивина. — Аз вече не зная какво търся.
— А в Сан Франциско? — попита той. — Какво търсеше там?
Едва различаваше очертанията й — тъмна фигура на фона на нощта, отнела от звездната светлина само толкова, колкото да докаже, че наистина съществува.
Когато проговори, гласът й прозвуча като тънък и едва доловим полъх от друго място и друга епоха, хладен и неземен, като странна фиданка, поникнала бог знае къде, бог знае кога…
— Исках да бъда покорена…
Тялото му се прониза от кратка, но ледена тръпка.
— Все още не вярвам, че съм ти го казала.
Лежаха голи в леглото му, покрити с тънък чаршаф. Тънък лунен лъч надникна през прозореца, хлъзна се над спокойната морска шир и изведнъж заприлича на приказен мост към непознати земи.
— Защо? — попита той.
— Защото се срамувам. Срамувам се, че някога съм изпитвала подобни чувства. Никога вече не искам да изпадам в такава ситуация! Никога!
— Толкова ли е страшно да искаш да бъдеш покорена?
— Начинът, по който го исках… беше някак неестествен.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се обърна и той усети мекия натиск на гърдите й върху кожата си.
— Хайде да прекратим този разговор. Нека забравим, че някога изобщо съм казвала такива думи!
Той взе голите й ръце и я погледна в очите:
— Дай да си изясним нещата. Аз съм това, което съм. Не съм онзи… как му беше името на твоя човек в Сан Франциско?
— Крис…
— Не съм Крис, още по-малко някой от онези, които са преминали през живота ти. — Млъкна и впи изпитателен поглед в очите й. — Разбираш ли какво ти казвам? Ако продължаваш да се страхуваш от нещата, които някога са ти се случили, значи си обречена да ме приемаш като Крис и останалите. Всички правим това от време на време, просто предварително изградените ни стереотипи са прекалено силни… Но сега не трябва да постъпваш така. Не успееш ли да преодолееш тази своя слабост сега, никога няма да успееш. И всеки мъж, с когото се срещаш, ще бъде Крис… Страховете никога няма да те напуснат, каквито и да са те!
Тя се отдръпна от него.
— Нямаш право да ме поучаваш по този начин! За какъв се мислиш, по дяволите? Веднъж съм се изпуснала, а ти вече си мислиш, че, ме познаваш като петте си пръста! — Скочи и отхвърли завивката: — Нищичко не знаеш за мен! И никога няма да узнаеш! На кого му пука от мъдрите ти приказки?
След миг вече я нямаше в леглото, вратата на банята оглушително се затръшна зад нея.
Той се надигна и преметна крака върху пода. Жаждата за цигара беше неудържима, затова си наложи да мисли, за други неща. Прокара пръсти през косата и отправи невиждащ поглед към океана. Дори в миг като този не го напускаха мислите за Япония. Знаеше, че там го чака важно послание, просто го знаеше. Но тази мисъл беше натикана толкова дълбоко в съзнанието му, че й трябваше време да изплува.