— Джъстин — повика я той.
Вратата на банята отлетя и тя се появи, вече облечена в джинси и тъмна блузка от лека материя. Очите й блестяха като късчета лед.
— Тръгвам си — кратко му съобщи тя.
— Толкова скоро? — Вътрешно се забавляваше от пресилената й драматичност, но тайничко се надяваше да не е толкова решителна.
— И ти си мръсник като другите! — обърна му гръб тя и се насочи към антрето.
Той я настигна, сграбчи китката й и рязко я завъртя към себе си.
— Къде отиваш?
— Махай се! — кресна тя. — Махай се по дяволите! Не искам да те виждам, мръсник такъв!
— Джъстин, държиш се като глупачка!
Свободната й ръка се стрелна нагоре и лицето му пламна от оглушителна плесница.
— Не смей да ми говориш така! — Гласът й прозвуча дрезгаво, а на лицето й се изписа животинска ожесточеност.
Той й върна плесника, без да се замисля. Тя отхвръкна назад и се блъсна в стената. В същия миг сърцето му се сви от жалост и той нежно прошепна името й. Тя се хвърли в прегръдката му. Носът й се притисна във врата, му, по кожата надолу се затъркаляха горещи сълзи.
Той я вдигна на ръце, отнесе я в разхвърляното легло и започна да я люби — дълго, грубо и страстно.
Когато най-сетне омаломощено се отпуснаха, ръцете, й останаха обвити около тялото му, краката им бяха все така здраво преплетени.
— Това никога няма да се повтори — прошепна той. — Никога!
— Никога! — откликна тихо тя, дишайки щастливо върху гърдите му.
В просъница чу телефона и бавно започна да се надига. Трябваше му малко време, за да избистри съзнанието си. Мускулите на стомаха му бавно се стегнаха и вече разбуден, той посегна към слушалката.
— Ало? — гласът му прозвуча грубо и раздразнително.
Джъстин въздъхна в съня си и обви гърдите му с топлите си ръце. Дори ноктите й бяха топли.
— Здрасти — прозвуча в слушалката гласът на Винсънт, направи малка пауза, после разтревожено попита: — Хей, да не би да се обаждам в неподходящ момент?
— Почти.
— Извинявай, приятел…
В мембраната остана само тихо, едва доловимо жужене. Никълъс обаче вече беше напълно буден. Твърде типичен японец, Винсънт едва ли би го безпокоил за дреболии. Всичко зависи от мен, помисли си Никълъс. Ако му кажа да се обади по-късно, той изобщо няма да се обади повече. Просто ще затвори и край. Главата на Джъстин се намести удобно в свивката на рамото му, лицето й се скри в сянката.
— Какво има, Винсънт? — попита Ник. — Имам чувството, че разговорът ни няма да е от съвсем частен характер…
— Точно така.
— Какво има?
— Чете ли за удавника, когото измъкнаха от морето преди два дни?
— Да. — Стомахът му се сви. — Какво за него?
— Ами, заради него съм тук. — Очевидно притеснен, Винсънт се окашля. — Намирам се в моргата на Хопидж. Знаеш ли къде е?
— Зная как да стигна до Хопидж, ако това е смисълът на въпроса ти — кратко отвърна Никълъс.
— Страхувам се, че е точно така, Ник.
Изпита странното усещане, че увисва в безпомощна безтегловност.
— Какво се е случило, по дяволите? Защо е тази проклета тайнственост?
— Мисля, че трябва сам да видиш това, което открихме — някак напрегнато промълви Винсънт. — Не искам… Не искам да ти влияя по никакъв начин… Затова не ти давам храна за размисъл.
— Тук грешиш, приятел. Даваш ми такава храна, при това в изобилие. — Никълъс хвърли поглед, към часовника. Седем и четвърт. — Ще бъда при теб след около четирийсет минути, окей?
— Разбира се, ще те чакам отпред. — Пауза, после: — Извинявай, приятел.
Никълъс остави слушалката, погледна дланта си и с изненада откри, че е станала хлъзгава от пот.
Наведе се и още веднъж разгледа микроскопичното късче метал, поставено под окото на микроскопа. Док Диърфорт го беше извадил от гръдната кост на убития мъж.
— Ето ти и електрометричните анализи — рече Винсънт и хлъзна лист хартия по поцинкованата повърхност на масата. — Три пъти ги проверихме, за да сме сигурни, че няма грешка.
Никълъс се отдръпна от микроскопа, взе листа и очите му пробягаха по колонките от цифри. Вече знаеше какво ще намери там, но все още отказваше да го повярва.
— Тази стомана е била отлята от особен вид магнитно желязо, примесено, с богат на руда пясък — предпазливо започна той. — Състои се най-малко от двайсет отделно закалени слоя, но от това късче трудно може да се определи точният им брой, защото е прекалено малко… Предположението правя въз основа на опита си.
— Не е отлята в тази страна, нали? — попита Винсънт, който не сваляше очи от лицето му.
— Безспорно — кимна Никълъс. — Отлята е в Япония.
— Знаеш ли какво означава това? — попита Винсънт, после се дръпна назад, за да позволи и на Док Диърфорт да вземе участие в разговора.