— Мажат какво? — учуди се Флоръм.
— Част от своя арсенал, напълно безшумен и лесен за криене. Наричат го „шурикен“, а „шакенът“ е метална звездичка с остри като бръснач ръбове. В ръцете на нинджата подобна звезда е крайно опасно, смъртоносно оръжие. А когато е покрита със сместа, за която споменахме, тя води, до сигурна смърт на жертвата, независимо коя част на тялото й е засегната…
Флоръм се размърда и раздразнено изръмжа:
— Май искате да ми кажете, че онзи човек е бил убит от нинджа, а? За бога, Линеър, нали сам казахте, че тези хубавци са изчезнали преди триста години?
— Не съм казал такова нещо — поклати глава Никълъс. — Казах само, че през седемнайсети век за последен път са участвали в бойни действия. А оттогава насам много неща в Япония са се променили и страната едва ли е такава, каквато е била при управлението на шогуна Токугава. Същевременно обаче има традиции, които нито времето, нито хората могат да унищожат…
— Не може да няма друго, по-просто обяснение — поклати глава Флоръм. — Какво ще търси един нинджа тук, в Уест Бей Бридж?
— Страхувам се, че на този въпрос не мога да отговоря — прехапа устни Никълъс. — Но в едно съм сигурен: тук, някъде в околността, действа нинджа — най-опасният престъпник, когото можем да си представим. Затова трябва да действате с изключително внимание, нито за миг не трябва да забравяте, че не можете да се справите с него с никакво съвременно оръжие, независимо дали то е пушка, граната или сълзотворен газ. Той положително е запознат с тези оръжия и те не могат да го спрат. Ще премахне набелязаната жертва, а след това ще изчезне без следа.
— Вече го е сторил — въздъхна Флоръм и се надигна с протегната ръка: — Благодаря за информацията, беше ми приятно да се запознаем.
После кимна на Док и излезе.
На вратата се почука и сърцето на Джъстин пропусна един такт. Остави писалката, избърса ръцете си с парцалче и се измъкна иззад чертожната дъска. Светлината беше превъзходна — тя винаги предпочиташе естественото осветление пред това на чертожната лампа въпреки несъмнените му качества, постигнати благодарение на хитроумно монтирани луминесцентни тела.
На прага стоеше Никълъс.
— За онзи труп те повикаха, а? — попита тя и го пропусна край себе си.
Той прекоси хола и седна на диванчето с ръце на тила.
— Какъв труп?
— Знаеш какъв — онзи, който извадиха от морето, когато се запознахме.
— Вярно — призна той, внезапно усетил как го наляга смъртна умора.
— А защо повикаха точно теб?
— Искаха да научат как точно е настъпила смъртта — леко вдигна главата си той.
— Значи не е удавник, така ли? Но какво общо имаш ти…
— Джъстин, защо не ми каза, че баща ти е Рафаел Томкин?
Ръцете й с преплетени пръсти рязко се спуснаха надолу.
— Защо пък трябваше да го сторя?
— Да не би да си мислиш, че ще хукна подир парите ти?
— Не говори глупости! — сряза го тя и изпусна къс, напрегнат смях. — Аз нямам никакви пари.
— Знаеш какво имам предвид.
— Но какво значение има личността на баща ми?
— Наистина никакво. Интересува ме повече въпросът защо си променила фамилното си име.
— Мисля, че това не е твоя работа.
Той стана, приближи се до статива и погледна скицата върху него.
— Браво, харесва ми…
После влезе в кухнята и отвори вратичката на хладилника.
— Онзи човек е бил убит — подхвърли през рамо той. — Убит от професионален убиец, но никой не знае защо. — Извади бутилка минерална вода и напълни една чаша. Отпи глътка, после добави: — Повикали са Винсънт специално за случая, защото вероятно става въпрос за японски убиец, който работи на парче. Той пък поиска да научи моето мнение… — Обърна се и влезе обратно в хола. Джъстин стоеше там, където я беше оставил. — В случая не става въпрос за наемните убийци, за които четем всеки ден по вестниците… за онези, които действат из Бруклин и Ню Джърси. За такъв тип сигурно не си чувала никога. Те са прекалено умни, за да допуснат шум около себе си. Познават ги само най-доверените им клиенти… Всъщност аз едва ли мога да ти кажа нещо повече в тази насока. — Седна на диванчето и вдигна очи към лицето й: — Разбра ли какво ти разказах?
Отвърна му тишината, маркирана от далечния тътен на прибоя. Най-сетне да се раздвижи, приближи се до стереоуредбата и постави плоча на грамофона. После, сякаш току-що започналата музика се оказа нежелан натрапник, рязко отмести игличката.
— Той ми се обади по телефона, когато бях студентка втора година в „Смит“ — изведнъж започна тя, все така с гръб към него. Гласът й звучеше, сдържано и някак сухо. — Изпрати проклетия си частен самолет, да не би да изпусна прекалено много лекции. — Обърна се към него, но очите й не се отделяха от листа хартия, който пръстите й нервно мачкаха. — Бях… как да го кажа… уплашена. Нямах представа за какво ме вика у дома толкова спешно. Веднага си помислих за мама. Не за Гелда, която никога не боледуваше, а за мама… Както и да е. Вкараха ме в кабинета му, той стоеше до камината и си грееше ръцете. Стоях както си бях с лодена и сняг по раменете и го гледах. Предложи ми питие… — Главата й рязко се вдигна и очите й го опариха: — Представяш ли си? Предложи ми питие така спокойно, сякаш бяхме делови партньори, на които предстои да обсъдят важна сделка!