— Странно, но точно това е останало запечатано в главата ми — двама делови партньори, седнали да обсъждат сделка… „Скъпа, рече, имам изненада за теб. Запознах се с един страшно интересен човек, който всеки момент ще бъде тук… вероятно се е позабавил от снега. Ела, свали си палтото и се настанявай“. Стоях като вкопана на мястото си, напълно объркана. „Затова ли изпрати самолет да ме вземе?“ попитах. „Да, отвърна той, искам да се запознаеш с него, защото е идеален партньор за теб. Семейството му е солидно, с широки връзки, а той самият е хубав мъж, жените са луди по него…“ „Татко, рекох, почти припаднах от уплаха заради някакви глупости!“ „Е, нима толкова те изплаших?“, искрено се учуди той. „Разбира се, помислих, че се е случило нещо с мама, или…“ „Не ставай глупачка, Джъстин, знаеш ли от колко време мисля какво да те правя?“ Излетях като фурия от кабинета му, а той така и не разбра от какво съм ядосана. Правел всичко от обич, поне така каза. „Знаеш ли колко време ми отне този избор?“ — това ме попита, докато излизах от стаята… — Джъстин въздъхна и поклати глава: — Времето винаги е било най-ценната стока в очите на баща ми…
— Хората отдавна вече не постъпват така — учудено я гледаше Никълъс. — Да решават съдбата на близките си, сякаш са някакви вещи!
— Нима? — иронично се усмихна тя. — Аз пък мисля, че го правят всеки ден и навсякъде. При брака, в който от жената се очаква поемането на точно определени задължения, при развода, в който децата се превръщат в разменна монета за сключване на сделката, при романтичните приключения също… Това е ежедневие, Ник, нима не го виждаш? Вече ти е време да пораснеш!
Предимството й във височина го раздразни и той скочи от дивана.
— Бас слагам, че това са думи на баща ти! „Време ти е да пораснеш, Джъстин!“
— А ти, знаеш ли какво си? Едно мръсно копеле!
— Хайде, хайде, не започвай пак! Вече ти казах, че…
— Копеле! — повтори тя, прелетя над масичката за кафе и заплашително насочи ноктите си към лицето му. Той стисна тънките й китки и без усилие я закова на място.
— Слушай какво ще ти кажа! — очите му се впиха в нейните, а в гласа му се появи опасна ръмжаща нотка. — Нямам нищо против да си препускаме заедно от време на време, но вече ти казах, че не съм Крис и няма да ти позволя да ме нападаш, когато ти хрумне да ставаш център на вниманието! Има и други начини да го постигнеш — например като ме помолиш…
— Кого точно трябва да моля? — предизвикателно го изгледа тя. — Не чух добре…
— Ето значи каква била работата! — възкликна той. — Аз съм безчувствен грубиян без капчица прозорливост, аз съм примитивно човешко същество! Затова не изпитвам нужда от драми…
— В замяна на това аз изпитвам!
— Не — рече той и пусна китките й. — И ти не изпитваш!
— Докажи го!
— Само ти можеш да направиш това.
— Ще ми трябва малко помощ — погледна го в лицето тя, после вдигна ръка и го погали по бузата. — Помогни ми — прошепнаха устните й, — помогни ми!
Устата му покри тези разтворени, още шепнещи устни.
На пръв поглед прякорът „Били Дивака“ съвсем не подхождаше на Били Шоутък, но това беше само на пръв поглед. Беше на около четиридесет години, възнисичък и слабоват, с по-скоро деликатно телосложение. Дори и в най-горещите летни дни носеше риза с дълъг ръкав — така беше облечен и сега, на този плаж, на който имаше повече пот, отколкото вятър.
Приятелите му в „Грендел“ знаеха отговора на тази загадка — Били просто не искаше да излага на показ огромните си бицепси. А ако са подхванати както трябва, тези момчета щяха да добавят и друго — дори в най-голямата жега Били избягва бирата и предпочита двойно уиски с лед.
Този мъж работеше в компанията „Литко“ и беше специалист по монтажа на далекопроводни кабели. През свободното си време висеше предимно в „Грендел“, сваляше без усилие ръцете на мераклиите на канадска борба и постоянно се оправдаваше: