— Не беше нужно да ходя по разни шибани тренировки за тези ръце…
След това вдигаше едната от тях — както за демонстрация, така и за да си поръча поредното уиски.
— Всичко е от бачкането. Честно и почтено бачкане, от което човек се изпотява здравата! — Поклащаше пясъчнорусата си глава и добавяше: — Да не съм от ония шибани културистчета!
„Грендел“ беше кръчма, чиято клиентела се състоеше почти изцяло от работници (драскачите и интелигентите ходеха другаде), разположена на десетина километра от Уест Бей Бридж, непосредствено до магистралата „Монтаук“.
Стъпил на най-горното стъпало, Били Шоутък се готвеше да си тръгва. Небето губеше теменужения си цвят и го заменяше с черния, движението по магистралата се разделяше на странни двуцветни окръжности, които проблясваха с бяло-червените си светлини като очите на митични чудовища.
Били пое дълбоко дъх и цветисто препсува лятната навалица. Ще изпукаме от газовете на проклетите им коли, помисли си той.
На няколко крачки от вратата на кръчмата го очакваше камионетката с надпис „Литко“, но някак си не му се щеше да обърне гръб на шумния, весел и приятно затоплен бар. Оглушителната музика на джубокса го блъскаше в тила. „Оставих сърцето си в Сан Франциско“, пееше Томи Бенет.
Вземи си проклетото Сан Франциско, а с него и цялото Западно крайбрежие, и си ги натикай в задника, ядоса се изведнъж Били. Беше служил там като войник и го мразеше с цялата си душа. Аз пък нищо не съм оставил там, ухили се вътрешно той. Само един, хубав трипер, натресен на неизвестно количество местни красавици. Проклет да бъда, но напоследък почвам да съжалявам, че се захванах с това бачкане тук. Не че ми тежи да изкарвам по смяна и половина на ден, ама понякога направо не ми се мърда… Като днес например.
Въздъхна още веднъж и бавно се заспуска по стъпалата, като не забрави обаче да покаже среден пръст по посока на Томи Бенет и лайняния му Сан Франциско.
Пое по един от зле осветените странични пътища и скоро възстанови доброто си настроение. Убеден, че може да зареже и това бачкане, когато му се прииска, той безгрижно си заподсвирква с уста.
После си спомни за Хелън и лъскавите парцалки, които й беше поръчал направо от каталога на оная холивудска компания „Фредерикс“. Може би са пристигнали с днешната поща.
Представи си дългите й крака под тези дрешки, ако изобщо това можеше да се нарече дрешки, и се ухили до уши. Навлезе в последния завой преди къщата си на морския бряг и изведнъж видя как някакъв човек в черно изскочи пред камиончето.
— Тоя е луд! — викна той, скочи върху спирачката и рязко изви волана. Показа главата си през спуснатия прозорец и изрева: — Хей, тъпо копеле! За една бройка да ти видя сметката! Къде се вреш, дявол да те…
Вратата му рязко се отвори и сякаш торнадо го изхвърли по гръб върху асфалта.
— Хей! — претърколи се той. — Какво правиш, бе?!
В следващата секунда беше на крака, заел боксьорска стойка. Огромните му юмруци се свиха и се издигнаха пред лицето му.
— Ей сега ще видим с кого си решил да се ебаваш, копелдак такъв!
Нещо проблесна на светлината на фаровете и очите му се ококориха от смайване. Господи, сабя! Сабя ли? Май доста съм се понакъркал, мамка му стара, объркано помисли Били.
Заблудена нощна пеперуда запърха пред единия от фаровете, в далечината равномерно жужаха цикади. На крачка от пътя съскаха морските вълни, сякаш грижовна дойка шъткаше на плачещо бебе.
Били замахна с юмрук, но не улучи.
Въздухът пред лицето му сякаш се разцепи на две и започна да вибрира като тънка тръстикова завеса.
Преди години се беше сбил е един военен полицай, точно пред входа на казармата. Мръсникът, успя да забие ножа си в бедрото му, преди Били да го приспи с един юмрук между очите. Естествено, после го тикна в ареста, но той беше доволен и напълно щастлив въпреки острата болка.
Но болката, която го връхлетя сега, беше съвсем друга. Такава болка Били Шоутък не беше изпитвал никога през живота си. Светкавично проблясвалото острие разсече нощта, а след това разсече и Били. Разсече го от края на дясното рамо, през корема и чак до левия хълбок. Червата му изскочиха навън и задушливата им воня го удари в носа.
— Пресвети Бо…
После огладена дървена тояга просвири във въздуха като безгрижно играещо момченце и се стовари върху рамото му. Той ясно чу острото изпукване на строшената кост, но смаяно установи, че не изпитва абсолютно никаква болка. Усети как го влачат по грапавия асфалт.
За пръв път от години очите на Били се напълниха със сълзи. „Мамо, мамичко, идвам си у дома…“