— Мисля, че зная какво ми е — промълви тя. Нощта беше влязла в правата си и силният вятър, идващ от континента, клатеше дърветата около къщата. Откъм морето долетя приглушеният и призивен зов на корабна сирена, после настъпи тишина. Двамата лежаха плътно притиснати, наслаждавайки се на близостта на телата си. Оставили някъде далеч сексуалните пориви, те се бяха превърнали в две човешки същества, които са доволни от своята близост.
— Нали няма да ми се смееш? — извърна лицето си към него тя. — Обещай ми!
— Няма.
— Когато съм наранена физически, аз се чувствам някак по-подготвена за другото…
— За какво?
— За другия вид нараняване. За раздялата, за напускането на някого…
— Според мен това е едно страшно песимистично отношение към живота.
— Така е.
Той прехвърли ръка през рамото й, тя пъхна крак между неговите и леко го задвижи нагоре-надолу.
— Какво искаш? — попита я той след краткото мълчание.
— Искам да съм щастлива — отвърна тя. — Това е всичко.
Господи, сякаш на света няма нищо друго, освен нашите преплетени тела, освен нашите слели се души, помисли си тя. После неволно си призна, че е никого и никога не е била толкова близка, колкото с този човек. Доверието все някъде се ражда… Може би сега, в този момент, се ражда и нейното…
Изведнъж някъде отпред се разнесе оглушителен трясък, последван от звън на счупени стъкла. Джъстин подскочи и извика, сякаш леден въздух беше докоснал сгорещеното й тяло. Никълъс рязко се надигна и стъпи с боси крака на пода.
Стана и се насочи към вратата на спалнята. Беше чисто гол, но на нея й се стори, че внезапно преобразеното му тяло е напълно облечено, стегнатите мускули са обвити в нежен воал от непозната материя.
Той безшумно се насочи към хола, откъдето долиташе подсвиркването на вятъра и странната жълтеникава светлина. Движеше се странично, с изнесен напред ляв крак, колената му бяха леко прегънати като на фехтовчик, стъпалата му не се отделяха от пода. Без да й каже нито дума, той изчезна в коридорчето.
От мястото си до холната маса Джъстин видя разбития прозорец над кухненския умивалник, видя и парчетата стъкло по пода, хладно проблясващи на светлината на лампата. Не посмя да отиде натам, тъй като беше боса. Пердето плющеше под напорите на вятъра, нахлуващ свободно през счупеното стъкло, краищата му почукваха по облицованата е плочки стена.
Никълъс се приближи още няколко сантиметра, после се наведе и замръзна като статуя над някакъв предмет, закрит от кухненската маса. Остана в това положение толкова дълго, че тя се престраши и влезе в кухнята, като внимателно избираше пътя си. Надникна зад рамото му, изхълца и извърна глава. Но видяното властно я привличаше, тя преглътна и погледна отново.
На пода лежеше черна косместа топка, доста голяма и напълно неподвижна. Около нея проблясваха капчици кръв, някои от тях попаднали върху счупените стъкла. В носа й нахлу странна и противна миризма, повдигна й се. Очите й се насълзиха.
— Какво… какво е това?
— Не съм сигурен — тихо промълви той. — Твърде голямо е за прилеп, поне в тази част на страната такива прилепи няма… Не ми прилича и на летяща катеричка.
Телефонът иззвъня и Джъстин подскочи. Обгърнала раменете си с ръце, тя тихо прошепна:
— Ох, побиват ме тръпки.
Вкопан на място, Никълъс не отместваше поглед от странното животно, което беше проникнало през стъклото.
— Вероятно е било заслепено от светлината — рече най-сетне той.
Телефонът продължаваше да звъни, Джъстин направи крачка към него и вдигна слушалката. После каза нещо, но той с нищо не даде да се разбере, че я чува. Наложи й се да се приближи до него и да го побутне по рамото:
— Винсънт иска да говори с теб.
Той я погледна с невиждащи очи, после ги измести някъде встрани и разсеяно кимна.
— Добре. — После с натежал от тревожни мисли глас добави: — Не се приближавай до него!
Пое слушалката и остро попита:
— Какво има?
— Търсих те у вас — прозвуча гласът на Винсънт. — Никой не вдигна и си позволих да…
Гласът направи кратка пауза, после отново забръмча в ухото му:
— Добре зная, че е никое време, но се случи нещо важно — второ нападение. Флоръм току-що докара тялото, в момента го снимат…
Свирещият през счупеното стъкло вятър сякаш изведнъж го обля с ледени вихри. Замръзнал на място, Никълъс гледаше как съхне потта по тялото му. После премести очи към косматия труп на пода, от който продължаваше да капе кръв. Сякаш търсеше нещо, но не знаеше какво.
— Ник — повика го тихо Винсънт. — Този човек е буквално разсечен на две, от рамото до хълбока… Разсечен е с един-единствен удар. Разбираш ли, Ник?