Аленият диск на слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи хвърляха разноцветни отблясъци над разлюлените води. После изведнъж се смрачи и океанът се превърна в оловен покров, поглъщащ всички отражения на гаснещата дневна светлина.
И с нея е така, помисли си той. На повърхността играят искрящи цветове и забавни историйки. Но какво ли лежи там, в оловния мрак на нощта?
— През есента май няма да се върнете в Колумбия, а? — попита го тя.
— Не.
Тя замълча и се облегна назад. Широко разперените й ръце покриха памучната тапицерия на лекото хаитянско канапе. Напуснали кръга на светлината тънките й китки изведнъж заприличаха на крилата на незнайна птица, пърхащи безпомощно в мрака. Главата й се наклони и тя очаквателно го погледна.
— Взех, че се влюбих в този университет — призна си той, изведнъж решил да отговори на всичките й въпроси. — Разбира се, беше още февруари, но аз ясно си представях застланите с червени тухли пътечки, а край тях цъфналия дрян, прекрасните магнолии, дребните и някак беззащитни дюлеви дръвчета, пръснати сред вековните дъбове… А и самите лекции на тема „Първоизточници на източния начин на мислене“ не бяха чак толкова противни. Студентите бяха доста любознателни, а някои от тях — дори и умни, когато не спяха, разбира се. Бяха страшно изненадани, че проявявам интерес към тях.
— В началото бях озадачен, но после, в течение на семестъра, всичко ми стана ясно. Останалите преподаватели не проявяваха абсолютно никакъв интерес към младежите, бяха напълно отдадени на научната си работа. А когато все пак трябваше да си прочетат лекцията, те заставаха пред студентите, просмукани от омраза.
— Особено ясно си спомням една лекция по средата на семестъра. Уважаемите доктори Енг и Ройстън, които изнасяха най-важните лекции на този семинар обявиха, че контролните са прегледани и оценени. После Ройстън започна да чете, а когато звънецът удари, Енг помоли младежите да останат на местата си и педантично струпа купчина тетрадки на пода на аудиторията. „Тук са контролните на студентите, чиито имена започват с А до Ф“, обяви той и си излезе. Горките младежи наклякаха като кученца и започнаха да си търсят тетрадките…
— Беше някак деградиращо — промълви Никълъс. — Лично аз не мога да понасям подобна липса на уважение към хората…
— Значи затова ви харесва да сте преподавател.
Много любопитно заключение, помисли си той.
— Беше ми все едно — сви рамене Никълъс. — Нямах нищо против да бъда преподавател за известно време.
Забърка си нов джин-тоник, изстисквайки върху леда в чашата половинка лимон.
— В крайна сметка не студентите, а преподавателите превърнаха семинара в досадна работа. Не че ми обръщаха кой знае какво внимание — академичните среди по начало са доста затворени и необщителни. Там всичко е прекалено обвързано със строгостта на отделната ситуация. „Публикуваш научен труд или си мъртъв“ — май това беше главният им девиз, който е нещо обичайно за тези среди. — Сви рамене: — Вероятно са ме ненавиждали заради статута. Притежавах всички привилегии на академичния живот и нито едно от задълженията, свързани с него.
— А какви бяха тези двамата — Ройстън и Енг?
— О, Ройстън си беше съвсем наред. Малко скован, докато загрее, после поемаше добре… Енг обаче си беше направо мръсно копеле! — Поклати глава: — Беше си съставил мнение за мен още преди да ме види. Един следобед стана така, че тримата останахме сами в преподавателската стая. „Значи сте родом от Сингапур, а?“ изръмжа той и това беше всичко. Беше се надвесил над мен и ме фиксираше през странното пособие, което използваше вместо очила — някакви стъкълца в разкривени телени рамки. Процеди думите си по много особен начин — сякаш бяха късчета лед, свободно плаващи във въздуха. „Отвратителен град, ако ми простите определението. Построен от англичани, чието отношение към китайците не се различава от онова, което имат към индианците.“
— А вие какво му отвърнахте?
— Честно казано, бях прекалено смаян, за да отвърна каквото и да било — мрачно отвърна Никълъс. — Цял семестър мръсникът не беше разменил и две думи с мен! Хвана ме напълно неподготвен!