— Нямахте готов някой хаплив отговор, така ли?
— Сигурно. Затова просто му казах, че греши. — Остави чашата си върху масичката и добави: — По-късно споделих случката с Дийн Улсън, но той махна с ръка: „Енг е гений, знаете какви понякога са хора като него. Извадихме дяволски късмет, че успяхме, да го привлечем. В последния момент го убедихме, че разполагаме с по-добри условия от Харвард.“ Сетне ме потупа по рамото, сякаш му бях талисман и подхвърли: „Човек никога не е сигурен с хора като Енг. Вероятно е решил, че сте малаец, но от време на време трябва да проявяваме и великодушие, господин Линеър.“
— Това не мога да го разбера — рече Джъстин. — Вие не сте малаец, нали?
— Не, но Енг е имал всички основания да ме мрази, ако наистина ме е взел за такъв. Китайците и малайците в района на Сингапур никак не се обичат и постоянно враждуват…
— А какъв сте? — Тя изведнъж се оказа съвсем близо до него и не сваляше огромните си блестящи очи от лицето му. — В чертите ви има нещо азиатско. Може би очите или високите скули…
— Баща ми е англичанин — отвърна той. — Евреин, принуден да си смени името, за да може да направи кариера в армията… Беше полковник.
— Как беше истинското му име?
— Не зная, никога не ми го каза. „Какво толкова съдържа едно име, Никълъс, рече един ден той. Всеки, който ти каже, че името има някакво значение, е безсрамен лъжец.“
— Но не ви ли беше любопитно да го научите?
— О, да, особено в един определен период. После се отказах.
— А майка ви?
— Ох… На този въпрос обикновено отговарям според събеседника. Тя самата винаги е твърдяла, че е чистокръвна китайка, но…
— Нооо? — проточи в очакване Джъстин.
— Но по всяка вероятност е била китайка само наполовина — сви рамене Никълъс. — Никога не съм бил сигурен в това, но начинът й на мислене беше определено японски… — Усмихна се и добави: — Както и да е, за романтично хлапе като мен беше страшно вълнуващо да си я представям като продукт на два народа… Един необичаен продукт, родил се от историческата омраза между китайци и японци. Затова и още по-тайнствен…
— Вие обичате загадките, нали?
Той погледна към нея, но видя само едно изпъстрено с пурпурни точици око, полузакрито от тъмен кичур.
— Да, в известен смисъл…
— Чертите ви са съвсем като на бял — рязко смени темата тя.
— Така е — кимна Никълъс. — Външно съм пълно копие на баща си, полковника. Облегна глава на канапето и косата му за миг се докосна до пръстите й. Тя рязко се отдръпна и ги сви в юмрук. Очите му се насочиха към разноцветните облачета светлина, които плуваха по тавана. — Но вътрешно приличам изцяло на мама.
Лятото не беше сред любимите годишни сезони на Док Диърфорт, тъй като през тези месеци работата му беше най-напрегната. Не можеше да свикне с огромния поток нюйоркчани, който всяка година заливаше крайбрежието. Цялото население на Горен Манхатън се преселваше тук с постоянството на дивите патици, които всяка есен се подреждаха в стреловидни ята и поемаха към топлия юг.
Док Диърфорт не беше кой знае колко свой човек в Горен Манхатън, тъй като вече пета година кракът му почти не беше стъпвал в тази лудница. Когато все пак се решаваше на подобна стъпка, то беше за кратка визита при своя приятел Нейт Гроуман, главен съдебномедицински експерт на град Ню Йорк.
Док беше доволен, че живее тук. Омъжените му дъщери живееха наблизо и редовно го посещаваха заедно със семействата си. Жена му, починала от левкемия преди десетина години, бавно, но сигурно се идентифицираше с избелялата фотография върху бюрото му. Той беше напълно доволен и от медицинската си практика в Уест Бей Бридж, към която трябваше да се прибави и хоноруваната му дейност като съдебномедицински експерт при Флауър, в Хопидж. Там го харесваха, защото беше опитен и изобретателен специалист, а Флауър не беше се отказал от намеренията си да го привлече като главен съдебен експерт на общината Съфолк. Но на него и тук му беше добре. Тук бяха многобройните му приятели, все весели и сърдечни хора, но най-важното — тук намираше душевен покой. Наскоро разбра, че е един щастлив и доволен от себе си човек. От време на време все още страдаше от старите кошмари, но това ставаше все по-рядко. Понякога му се случваше да се събуди целият в студена пот и омотани около краката влажни чаршафи, все още сънуваше проклетата бяла кръв… И други кошмари го спохождаха, сякаш да му напомнят за страха, за онзи дълбоко вкоренен в душата му страх… В такива мигове предпочиташе да напусне леглото, да отиде на пръсти в кухнята и да си налее чаша горещо какао. Вземаше някоя от седемте книги на Реймънд Чандлър, които винаги се търкаляха наоколо, и потъваше в четене. Лаконичният и дедуктивен език на този писател действаше като балсам на душата му и след не повече от половин час той обикновено беше в състояние пак да си легне.