Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град
Част I
На Виктория — моята неуморна привърженица и най-добра приятелка. Без нея несъмнено отдавна бих отплавал…
Гаснат ловджийските фенери в подножието на Огура, елени призивно тръбят в нощта… Сънят идва, душата ми споделя страховете им…
Онова, което на практика изглежда отлично, никога не се получава на теория.
Част I
Джунглата
В природата става така, че отвратителната гъсеница се превръща в прекрасна пеперуда.
Но при хората е обратното — прекрасната пеперуда се превръща в отвратителна гъсеница.
Платото Шан, Бирма
Лятото на 1983 година
Хората казваха, че го наричат Дивака, защото беше гледал всички филми за Тарзан и знаеше имената на актьорите, изпълнявали главната роля от Елмо Линкълн насам. Твърдеше, че обича всички, макар с положителност да имаше своите любимци.
Хората от племената, населяващи планинските области около Шан, нямаха причини да не му вярват. Защото филмите за Тарзан бяха истински хит в онези от малките градчета под планинските масиви, които можеха да си позволят прожекционен апарат и пари за покупка на черно-бели копия от Банкок.
Честно казано, онези, които познаваха Рок — а това означаваше всички, които се занимаваха с отглеждането, събирането, рафинирането и продажбата на маково семе — го наричаха Дивака по простата причина, че бяха виждали с очите си как сглобява своя гранатомет, слага го на рамото си и помита всеки, дръзнал да се изпречи на пътя му.
С течение на годините много от кралете на опиума бяха правили опит да го убият, но Дивака наистина се оказа това, което твърдеше сам „закърмен от войната и рокендрола“. Беше участвал във виетнамската война, в разгара на бойните действия кръстосваше планинската пустош на Бирма и джунглата около делтата на Меконг, набирайки доброволци за ИЦОГ — Извънредните цивилни отбранителни групи, които да се борят срещу виетконг. Най-често посещаваше племената Ва, Лу и Лизу, заселили се в непристъпните планини на Бирма.
Беше един от онези рядко срещащи се демонични представители на човешкия род, които, окъпани в кръв, просто не можеха да си представят живота без полъха на смъртта. Обичаше всичко, което я съпътстваше — миризмата й, звуците й, тишината на прокрадването към нея, спирането на сърцето на врага, изтичането на кръвта му… Но най-много обичаше успокоението, което носеше тя, омекването на онези остри ножове в съзнанието му, които непрестанно заплашваха да накъсат на парчета самото му съществувание.
Той не беше като жертвите на войната, завърнали се у дома с кошмара на ракетната канонада и грохота на хеликоптерите в съзнанието си. Със спомена за кръвта и планината от трупове, ограждаща от всички страни Ямата. Тази яма се наричаше Азия и те бяха затънали до гуша в нея, завинаги, за цял живот…
Рок също познаваше ужаса й, но за разлика от осакатените духом нещастници, той изпитваше облекчение. Защото за пръв път в живота си имаше цел. Именно тя го доведе тук, на платото Шан — митичния Златен триъгълник, където се събираха границите на Китай, Бирма и Тайланд. Идеално за отглеждане на мак поради географската ширина, надморската височина и особеностите на почвата.
Рок не само приемаше покушенията срещу живота си, той ги приветстваше. Защото правилно ги разглеждаше не само като тест за мъжките си способности, но и като път към налагане на присъствието си сред тези непристъпни планини. Познаваше добре местните жители, даваше си сметка, че ако не бъде приет от тях, завинаги ще остане просяк, ще си изкарва прехраната при един или друг от вождовете с единствената стока, която имаше за продан — смъртта. И ще води призрачен живот на отшелник, тъй като в очите на тези хора ще бъде завинаги един презрян варварин…
Не го ли приемеха, местните жители никога нямаше да му повярват. А без тяхното доверие той никога нямаше да стане богат. Това беше единственото нещо на света, което го интересуваше. Разбира се, с изключение на смъртта, която беше в състояние да предизвика по всяко време и под всякаква форма.
В крайна сметка разби всички, които бяха изпратени срещу него. И така опроверга заканата на генерал Куан, че „ще го накара да живее в една безкрайна агония“.
Този генерал Куан беше опасен човек. В продължение на пет години водеше война с останалите опиумни крале на платото, успя да ги ликвидира един по един и да установи пълен контрол над най-богатите макови полета в света. Пълното му име беше Дийп Ним Куан и действително беше виетнамски генерал. Това му позволяваше да се радва на подкрепата на Сайгон, откъдето открито го снабдяваха с модерно оръжие и муниции. Докато съперниците му бяха принудени да правят бартерни сделки „опиум срещу пушки“, обикновено стари съветски автомати с оскъдно количество патрони за тях.