Стените на стаята бяха покрити с напукана жълта боя, Никълъс помисли, че са пристигнали твърде късно. В. И. Павлов лежеше в леглото бинтован и свързан със системи, лицето му беше бяло като вар. Устните му бяха посинели, гърдите му едва забележимо помръдваха. Беше едър мъж, чиито мускули с течение на времето се бяха превърнали в дебел пласт тлъстини. Сега тези тлъстини висяха отпуснати и безжизнени, като празни торби.
— Добре са го подредили — промърмори Таши, започнал да кръжи около леглото като боксьор в началото на решителен рунд.
— Но кои са те?
— Знаеш как се отнасят с руснаците в тази част на света.
— Куршум в тила не е типичен начин на действие за уличните престъпници — поклати глава Никълъс, придърпа един стол и седна. — Те биха предпочели нож в корема или пясъчна торбичка в слепоочието… А ние трябва да получим известни сведения от господин доктор Павлов…
Таши огледа екраните на медицинската апаратура.
— Според мен състоянието му не отговаря на тази цел — промърмори той.
— Ще го подобрим — отвърна Никълъс и дръпна кислородната маска от лицето на пациента. Част от съзнанието му отчиташе любопитния поглед на Таши, останалата вече потъваше дълбоко в Тао-тао и се насочваше към В. И. Павлов. Почти физически усети болката на руснака, концентрираният сноп на психическата му енергия бавно започна, да обвива душата му. После, с методичната прецизност на неврохирург, той се зае да изключва рецепторите на болката, възстановявайки способността им да предават вярна информация на мозъка. Така той получаваше шанса да възстанови нормалното производство на ендорфини и нуклеопептиди, те пък от своя страна щяха да снижат болката до поносимо ниво. Но на даден етап изведнъж се сблъска с непреодолима стена.
Вдигна глава към Таши, внимавайки да не прекъсва връзката си е пациента:
— В организма му има огромно количество наркотик, вероятно морфин…
— Това можеше да се очаква — кимна Таши. — Няма да имаме полза от него…
— Ще се опитам да направя нещо — промърмори Никълъс и усили натиска на психическата си енергия. Цветът на стените стана сочен и ярък, после проблесна и започна да се стопява. Мракът беше плътен и непроницаем, като самата същност на Тао-тао… Никълъс потъна в него без остатък, превърнал психическата си енергия в мощен сноп. Волята му уви пипала около мозъка на ранения мъж, мракът сякаш се разцепи от могъщи пулсации, времето спря и се превърна в звяр с милиони очи, приклекнал в пустотата на Космоса. Успял да се изтръгне от оковите на времето, Никълъс започна животоспасяващите операции спрямо изтощения организъм, прониквайки дълбоко в клетъчния му състав.
Манипулациите бяха изключително внимателни, кръвта на руснака бавно започна да променя химическия си състав, освобождавайки се от влиянието на морфина. Това беше много опасна операция, тъй като морфинът се подлагаше на хиперметаболизация, тоест — на ускорено разпадане. Ако тази реакция протече прекалено бързо, лимфните възли и отделителната система на Павлов ще блокират и той неминуемо ще изпадне в състояние на дълбок шок.
Руснакът простена, главата му се раздвижи върху влажната възглавница.
Таши също придърпа един стол, стърженето на краката му по пода накара Павлов да отвори очи. Бяха тъмносини и кървясали, бялото им — мръсножълто като стените на болничната стая.
От устата му излетяха няколко несвързани срички, Никълъс се приведе напред и опря чаша вода до устните му. Очите на ранения бавно започнаха да се избистрят.
— Вие лекари ли сте? — попита на виетнамски той.
— Аз съм хирургът, който ви оперира — отвърна Никълъс. — А това е доктор Ван Киет, управителят на болницата.
— Прилича ми на японец — промърмори Павлов.
— Такава ми е орисията — тъжно поклати глава Таши. — Можете ли да ни кажете какво е станало с вас?
Павлов затвори очи, Никълъс изтръпна. Стори му се, че ще го изпуснат. Пулсът му рязко се ускори, кръвното налягане — също. Никълъс го обви в успокоителния пашкул на психическата си енергия.
— Скоро ще се почувствате добре — меко промълви той.
Дишането на Павлов се нормализира, очите му отново се отвориха. Никълъс веднага разбра какви мисли му минават през главата и побърза да каже:
— Полицията проявява интерес към вашия случай, отвън чакат детективи, които изгарят от нетърпение да ви разпитат.
По дебелите бледи бузи на Павлов избиха ситни капчици пот, но този път никой не си направи труда да ги избърше.
— Не трябва да им позволявате — промърмори едва чуто той.
— Бъдете спокоен — потупа го по бинтованата ръка Никълъс. — Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Особено след като в продължение на часове съм се борил за живота ви.