Руснакът открито се разрида.
— Знам, че цената беше прекалено надута, но какво друго можех да сторя? Институтът имаше нужда от тези пари, а Абраманов нямаше откъде другаде да се сдобие със стоката… Освен това проклетият евреин беше избягал от родината… Исках да го изцедя здравата…
С помощта на Тао-тао Никълъс можеше да види разширението на вътрешния кръвоизлив в тялото на Павлов, сухата му кашлица ставаше все по-дълбока и обезпокоителна.
— Какво точно ви откраднаха, доктор Павлов? — напрегнато попита той. — От какво имаше нужда Абраманов?
Тялото на руснака се сгърчи от силен спазъм, думите му станаха напълно неразбираеми. Продължаваше да живее единствено благодарение психическата подкрепа на Никълъс.
— Това е… Това е част от нов тип защитно поле, което неутрализира изключително високата токсичност на плутония…
— Защо Абраманов толкова силно е искал да го притежава? Той с плутоний ли работи?
— По-лошо… Ако наистина е успял да създаде своя трансуранов изотоп, той несъмнено ще е няколко пъти по-токсичен от плутония… Както по химически състав, така и по летливост… Ох, ох… и… гама-излъчване…
Таши отново влезе в стаята, наведе се над Никълъс и напрегнато зашепна в ухото му.
— Човекът на Ван Киет ме повика, за да ми покаже куршума, изваден от тялото на Павлов… Никой тук не е виждал подобно нещо, но аз имам известни познания… Калибър 308, от драскотините личи, че е изстрелян от пушка „Щайер“… Това е най-доброто снайперистко оръжие, което се предлага на пазара, оптическият му мерник има обхват от почти шестстотин метра…
— Значи руснакът е прав — отвърна Никълъс. — Наистина са го вкарали в капан…
Главата на Павлов се въртеше върху възглавницата, пот струеше от лицето му. Клепачите му потрепнаха, от ноздрите му се плъзнаха две тънки струйки кръв. Никълъс направи опит да го подкрепи, но вече дори Тао-тао не беше в състояние да го стори.
— Доктор Павлов, ние трябва да се доберем до Абраманов! — извика той и заби нокти в ръката на умиращия. — Той е ваш враг, кажете ни как да го открием!
Очите на Павлов започваха да се изцъклят, синият цвят заприлича на тънка глазура. Но зениците им продължаваха да гледат по посока на Никълъс.
— Павлов, чувате ли ме?
— Да… Аз… — дишането му стана трудно, на устата му изби розова пяна. Човекът буквално се давеше.
— Име! Трябва ни име!
— Дзао…
— Какви ги дрънка? — възбудено подскочи Таши. — Това име е японско!
— Не забравяй какво каза Ван Киет за паспорта му — вдигна глава Никълъс. — Пристигнал е тук през Банкок и Осака! — извърна се към умиращия и напрегнато попита: — Кой е Дзао?
Но очите на руснака бяха заковани някъде над главата му, далеч отвъд напуканите стени на болницата.
— Господи! — пусна ръката му Никълъс. — Свърши!
Напоследък Рок рядко напускаше Плаващия град. Тук той беше абсолютен господар, тук сигурността му беше гарантирана. Вършеше го само когато това беше крайно наложително. За срещата с Тимъти Делакроа беше избран един от новите европейски ресторанти, които никнеха като гъби по цялата територия на Сайгон. Делакроа беше от малцината търговци на оръжие в света, които снабдяваха своите клиенти директно от Плаващия град.
Търговецът го чакаше. Рок беше сигурен в това, тъй като закъсня с повече от четиридесет минути, а доста преди определения час подложи на внимателна проверка всичко наоколо. Параноичен по природа, той не оставяше нищо на случайността. Такъв беше по време на войната, такъв беше и докато издигаше своя Плаващ град в средата на джунглата. Бавно и методично обходи уличките около ресторанта, не пропусна да провери нито един отворен прозорец към входа, нито една паркирана кола. Познаваше собственика на заведението лично, това може би трябваше да изключи внимателната проверка на персонала. Но Рок беше безкрайно предпазлив и си направи този труд. Когато всичко приключи, той влезе през задния вход на заведението и тикна малък пакет в ръката на собственика.
Засече Делакроа веднага, въпреки че търговецът беше избрал ъглова маса в далечния, слабо осветен край на заведението. Вероятно благодарение на светлите му, почти лишени от цвят очи, този човек имаше вид на авантюрист, прекарал по-голямата част от своите четиридесет и няколко години на открито, сред дивата природа. Кожата му беше груба и обветрена, е цвят на добре препечен хляб, пясъчнорусата му коса беше дълга и отдалеч личеше, че рядко вижда гребен. Постоянно облизваше устните си като човек, който изпитва силна жажда…
Рок отбеляза вниманието, с което бледите очи опипват фигурата му, докато бавно пристъпваше покрай масите, вече заети от клиенти в европейско облекло и очебийно свободни маниери. Изпита задоволство от решението си да не носи оръжие.